Скотт Туроу - Съвестта е моят адвокат

Ако предположим, че Джордж пожелае да запази сегашната си работа, през ноември тази година в дневния ред на Общинския съвет ще бъде включен въпросът: „Да остане ли Джордж Томсън Мейсън за още един десетгодишен мандат като апелативен съдия?“ От време на време, докато чете записите от поредното дело, той пак закопнява да подложи на кръстосан разпит някой хитруващ свидетел и често съжалява за ограниченията на заплатите на държавните служители. Понякога – в моменти, когато му се приисква да наругае реферите на стадиона Трапърс Парк или да отговори подобаващо на някоя хаплива шега – той се чувства пленник на благоприличието, което се налага да спазва заради избраното си поприще. При все това до заболяването на Патрис Джордж не се съмняваше, че ще поиска удължаване на мандата, и беше почти сигурен, че ще го получи. Срокът за подаване на документите е след няколко седмици, но те чакат подготвени в една папка, в случай че животът му поднесе още изненади.

Сега, преметнал тогата през лакътя си, Джордж влиза в кабинета си, величествено помещение с висок таван и тъмни корнизи. Дискусията по делото „Уорновиц“ завърши обезпокоително и Нейтън Кол използва възможността да се поперчи още малко. Съдията е благодарен за възможността да си почине половин час, преди отново да се срещне с колегите си в заседателната зала.

В приемната секретарката му Диниша е седнала зад голямото си бюро и работи. Подава му няколко листчета със съобщения от телефонни разговори – повечето покани за различни обществени мероприятия – но за момента той се интересува само от едно съобщение.

– Е, какво ни е писал тази сутрин любимият ми събеседник?

Откакто Номер 1 се появи преди три седмици, секретарката постоянно преглежда електронната му поща, за да може охраната на съда да бъде алармирана възможно най-бързо, ако има нещо ново. Спокойна и сдържана, Диниша съпътства Джордж в професионалната му кариера вече повече от двайсет години, като самоотвержено го последва в общественото поприще след по-добре платената частна практика. Сега секретарката поклаща главата си с безупречно пригладена черна коса, свидетелство за здравината на полимерите в лака, който използва.

– Господин съдия, няма защо да се занимавате с това. Този Номер 1 винаги ще свири втора цигулка.

Хуморът, особено с леко неприлична нотка, не е характерен за нея и той приема сдържаната ѝ усмивка като знак на възмущение срещу онова, което му се случва.

Никой от екипа му не знаеше как точно да нарича човека, опитващ се да тормози съдията. Първоначално Джордж използва думата „натрапника“, но това звучеше твърде ласкаво за човек, който не показва лицето си. „Отмъстителя“. „Проклятието“. „Лудия“. Иронията беше неизбежна. Авторът на писмата се представяше за почитател номер едно на съдията, затова скоро започнаха да го наричат просто „Номер 1“.

Джордж не знае дали като чете писмата, проявява сила на характера, или просто неустоимо любопитство. Извинението, което си е измислил, е, че рано или късно нещо ще му подскаже кой е натрапникът. Диниша се намръщва, но отваря днешното писмо на екрана и Джордж се навежда над рамото ѝ.

Като всички досегашни имейли, този изглежда като върнато писмо на Джордж. В полето за подател пише „Системен администратор“, а на реда за тема е посочено „Писмото не може да бъде изпратено“. В главния текст след съобщението за грешка и няколко реда закодирани символи е предполагаемото съдържание на имейла, който Джордж е искал да изпрати – няколко думи и препратка към страница в интернет. По настояване на съдията Диниша щраква върху синия надпис. На екрана се появяват големи черни букви, с които е изписано името на сайта – „Предсмъртно бдение“, рисунка на покрит с венец ковчег и въпросът: „Питал ли си се кога ще умреш? И как?“ Следва дълъг въпросник със справки за възраст, здравни проблеми и професия, но Джордж се връща на съобщението, което Номер 1 някак си е изпратил на компютъра му. То гласи: „Аз знам отговора“.

Започнал кариерата си като щатен съдебен защитник, Джордж Мейсън е получавал доста заплахи и никога не им е обръщал внимание. След определено време в ареста повечето престъпници достигат до убеждението, че ако си наемат „истински“ адвокат, а не получаващ заплата от същото място като прокурора, той ще съумее да ги измъкне, колкото и свидетели или преки улики да има срещу тях. По-изпечените мошеници, които бе представял в частната си практика, също понякога си изпускаха нервите, особено когато осъзнаеха, че всички пари, които са му платили, само са постлали пътя им към затвора. При сегашната му длъжност също се намират недоволни подсъдими да го тормозят. Никоя от тези заплахи не е довеждала до нещо по-сериозно от появата на някой бивш негов клиент, окован с белезници и гледащ на кръв, в съдебната зала.