Скотт Туроу - Съвестта е моят адвокат

– Благодаря, господин Сапърстийн – прекъсва го Джордж по средата на изречението.

В другия край на адвокатската скамейка, по-близкия до помощници, прокурорът Томи Молто се надига, като награбва купчина листа. Джордж го моли да изчака за минутка и изключва микрофона си, за да може да се консултира насаме с двамата си колеги. Кол явно не е доволен, но също като Пърфойл се съгласява Джордж в качеството си на председателстващ съдия да обяви половинчасова почивка преди съвещанието, което по принцип трябва да се състои веднага след последното адвокатско изказване. Тогава съдиите ще вземат решение по делата, които са изслушали през деня, и ще издадат съдебно становище.

– Кажи на Диниша, че ще приема Марина – казва съдията на Каси, след като ѝ махва да се приближи. Приклекнала до високото кожено кресло, тя понечва да тръгне, но Джордж добавя: – Какво пише Номер 1?

Тя завърта тъмните си очи и тръсва късата си руса коса.

– Същите глупости – прошепва.

– Пак пожелания за здраве и щастие? – пита Джордж, като се чуди дали шегата звучи духовито или глупаво.

– Да.

Нежеланието ѝ да му отговори ясно обаче го провокира и той стиска по-силно ръката ѝ.

– Той, тя, то, те, който и да е, е изпратил връзка – отговаря накрая Каси.

– Връзка ли?

– Връзка към страница в интернет.

– Каква страница?

Каси се намръщва:

– Казва се „Предсмъртно бдение“.

Съдия Джордж Мейсън кара последната година от десетгодишния си мандат като апелативен съдия към Трети апелативен район, включващ най-вече окръг Киндъл. Възможността да кандидатства за апелативния съд възникна неочаквано само година след назначаването му в Окръжния съд като съдия по криминални дела в същата сграда – „Сентрал Бранч“. Много приятели го съветваха да не приема по-високата съдийска длъжност, като предупреждаваха, че така се изолира и обрича на бездействие след блестяща кариера в първите редици на борбата за правосъдие, но работата – изслушване на доводи, размишляване над адвокатски изявления и прецеденти, писане на становища – му допадна. За Джордж Мейсън правосъдието винаги е поставяло фундаментални загадки и животът изисква от него да ги разрешава.

Правото е семейна традиция в рода му от Вирджиния, идваща от човека, на когото е кръстен, един от легендарните основатели на Америка, Джордж Мейсън IV – истинският Джордж Мейсън, както го нарича съдията. По време на студентските му години в Шарлотсвил адвокатската кариера бе само едно от многото високи очаквания, които родителите му възлагаха на него, а той имаше намерение да не изпълни. След като взе диплома, избяга тук и две години работи като обикновен моряк на шлеп за въглища, алтернативна служба, вместо да го изпратят във Виетнам. Плаваше по река Киндъл или във Великите езера и в самотните часове на вахта, когато трябваше да съзерцава безбрежните води, необятни като живота, който тепърва му предстоеше, той с изненада установи, че фундаменталните въпроси за добро и зло, за справедливост и власт, които навремето всяка вечер са били тема на разговори около семейната трапеза, още дълбоко го вълнуват. След като завърши службата си, Джордж побърза да се запише в Ийстънския юридически институт, а след дипломирането си стана служебен защитник. Обичаше жестоките крайности на престъпността, които го отдалечаваха неимоверно от средата, в която бе израсъл, и въпреки това аристократичното възпитание подпомогна успеха му. Със златни копчета, лачени обувки и леко завален акцент той като че ли хипнотизираше съдебната зала, сякаш присъствието му вдъхваше увереност на всички – полицаи, съдии, прокурори и помощен персонал – далеч от света на обидата, на гнева и невежеството, от който идваха тези престъпления. Само той знаеше, че представлението му е пародия.

Затова продължи напред, опитвайки се да изгради нещо различно. Джордж бързо спечели уважението на колегите си и през осемдесетте години бе избран за председател на Адвокатската колегия в окръг Киндъл. Пожъна много успехи и запази авторитета си, но не беше най-добрият на това поприще – приятелят му Санди Стърн неизменно получаваше първите предложения да поеме защитата по някое сложно криминално дело. Когато адвокатската практика започна да му доскучава, Джордж почувства привличането на една друга амбиция, която не беше засегнала баща му – да стане съдия. Шансът да я осъществи бе нищожен, предвид откритото презрение, с което винаги се е отнасял към подмолните игри на политиците, решаващи тези въпроси. Мислеше си, че завинаги се е обрекъл на неуспех в тази насока, когато през 1992 година прие да защитава един адвокат, който свидетелства за прокуратурата и представи таен запис, станал причина за осъждането на шестима съдии и девет прокурори в скандал за корупция на всички нива на Киндълския окръжен съд. Вместо това животът отново изигра една от постоянните си шеги сякаш напук на всички планове. Джордж се прочу като пример за съдебна независимост и получи покана да се кандидатира, отправена от същите тези политици, които отчаяно се опитваха да отговорят на обществения повик за реформи. През 1994 година подаде кандидатурата си и пожъна успех, който засенчи десетки опитни юристи, а през 1996, когато се отвори място, бе назначен в апелативния съд.