Скотт Туроу - Невинен

Това обаче не е единствената ми грешка. Допуснал съм много, но най-тежката може би е, че не приех неизбежността на промяната преди повече от двайсет години. Вместо да започна нов живот, аз се залъгвах, че мога да живея постарому. И си платих за това. Когато изпадна в най-мрачните си настроения, чувствам, че цената е била твърде висока, че съдбата ме е наказала несправедливо. Но през повечето време си мисля колко по-лошо би могло да бъде и осъзнавам, че съм извадил късмет. Нищо няма значение. Аз продължавам напред. Никога не съм се съмнявал в това.

Първите ми дни на свобода не бяха лесни. Не бях свикнал с толкова много хора около себе си и с толкова дразнители. Бях нервен, когато се виждах с Лорна, и през първата седмица не можех да спя добре. Но после се съвзех. Времето беше прекрасно, великолепни дни. Ставах преди нея и за да не я събудя, сядах навън по халат; гледах водата и чувствах цялото обаяние от живота, знаейки, че още имам шанс да направя нещо добро за себе си.

Сега влизам в хола, където полиците са украсени с гора от семейни снимки: родителите ми и тези на Барбара, всичките вече покойници; снимка от сватбата ни; с Барбара и Нат в различни етапи от израстването му. Един цял живот. Най-дълго се заглеждам в един портрет на Барбара, направен в Скейджън наскоро след раждането на Нат. Тя е много красива, усмихва се и лицето ѝ е измамно спокойно.

Често си мисля за последните часове на Барбара и също като сина ми се опитвам да вникна в чувствата ѝ. Сигурен съм, че добре е обмислила нещата. Когато онова послание се появи на компютъра по време на делото, аз се запитах дали преди да умре, се е надявала да ме заподозрат, че съм я убил, дали по някакъв начин ми е оставила картичката като последно отмъщение. Сега обаче съзнавам, че Нат е прав. Барбара е прекарала последните си мигове в пълно отчаяние, най-вече заради неспособността си да получи повече от мен. Провалените бракове са много по-сложни от успешните, но винаги се чува един рефрен: „Ти не ме обичаш достатъчно.“

В месеците преди делото мислех за Барбара доста повече, отколкото за Ана, която окончателно бях прежалил. Идвах да гледам снимките и скърбях за жена си, понякога ми липсваше, но по-често се опитвах да си я представя в най-лошата ѝ светлина. Иска ми се да можех да кажа, че съм ѝ дал най-доброто от себе си, но това не е така. След близо четири десетилетия все още нямам ясна представа какво съм искал от Барбара толкова дълбоко, толкова силно, че съм продължавал тази връзка противно на всяка логика. Каквото и да е било обаче, то остава в миналото.

Изправям се в хола. Опипвам джобовете на ризата си, на панталоните, за да се уверя, че всичко е там, че в известен смисъл аз самият все още съм тук. Да, това все още съм аз. След минута ще тръгна към Сентър Сити и кантората на Стърн, за да зачеркна съдебната си кариера в окончателното споразумение, крайният резултат от лудостта ми през последните години. Но това напълно ме устройва. Готов съм да видя какво още е писано да ми се случи.

Вашият приятел (исп.) – Б.пр.