Скотт Туроу - Невинен

– Добре ли си? – питам.

Той е разкопчал колана си, за да се наведе към мен и да ме погледне в очите.

– Защо ми разказваш това? Защо сега? Защо тази нощ?

Свивам рамене:

– Може би защото не съм си доспала.

– Обичаш ли ме? – пита той.

– Разбира се. Разбира се. Обичам те, сякаш никога не съм обичала друг.

И наистина е така. Той знае, че съм искрена. Сигурна съм, че знае.

– Мислиш ли, че и аз те обичам?

– Да.

– Обичам те – повтаря той. – Обичам те. Не искам да знам най-лошите неща, които си вършила. Знам, че си направила много грешки, преди да ме срещнеш. Аз също съм правил грешки, преди да те срещна. Но сега сме заедно. И това ни прави по-добри хора, отколкото сме били. Вярвам, че е така. Това е.

Навежда се и ме целува леко, поглежда ме още за секунда, след това проверява в огледалото и отново изкарва колата на пътя.

Когато е на двайсет, човек започва всяка нова връзка на чисто. Още се надяваш да срещнеш Единствения и всеки, с когото си била преди, изглежда като стъпало към целта, без особено значение. На трийсет и седем обаче – на трийсет и седем! – вече не е така. Вече си била на върха, вярвала си в нечия вечна любов, правила си най-страхотния секс, който си си представяла, че можеш да правиш – и незнайно защо пак сте скъсали, за да тръгнеш да търсиш следващия. Достигнала си до този, с когото си сега, след много експерименти. И двамата го знаете. Не можете да се преструвате, че миналото не се е случило. Но това е минало, както Содом и Гомор са лежали в пепел зад жената на Лот, която изобщо не е трябвало да се обръща. На тази възраст всеки влачи след себе си своето наследство, постъпки, хора, време, чиито последствия никога няма да се изличат напълно. Нат е имал Кат, която, знам, все още от време на време му изпраща имейли, за да го тормози. Така ще бъде за мен с Ръсти и спомена за случилото се между нас. Сега го разбирам. Той ще е призрак, който от време на време ще напомня за себе си. Но вече никой не се интересува от него. Това ще си остане моето щуро минало, но вече загърбено, миналото, което някак ме доведе до живота, който наистина, наистина искам да живея с Нат.

Ръсти, 24 август 2009 г.

Бях вече юноша, когато осъзнах, че родителите ми изобщо не си подхождат. Бракът им бе уреден по традиционния начин. Той беше беден бежанец, а тя – задръстена стара мома (на двайсет и три) от имотно семейство, тоест притежаващо тристайния апартамент, в който мама живя до края на дните си. Сигурен съм, че в началото се е вълнувала много, докато той сигурно дори не се е преструвал, че я обича, и от ден на ден е ставал все по-намръщен.

Всеки петък след вечеря баща ми отиваше някъде. Честно казано, с нетърпение чаках този момент, защото тогава не се налагаше да спя заключен на пода в спалнята на майка ми, където се криехме обикновено от пиянските му бесове. Когато бях в гимназията, си мислех, че прекарва петъчните нощи в пиянство или игра на карти, което бяха обичайните му занимания, но след похожденията си рядко се прибираше у дома, а вместо това направо отиваше в хлебарницата и започваше да се подготвя за събота сутрин. Една петъчна вечер обаче майка предизвика малък пожар в кухнята. Най-много пострада тя – беше чувствителна и нервна по природа – а тълпата пожарникари, които нахлуха в къщата, я доведоха до състояние, в което можеше само да крещи, повтаряйки името на баща ми.

Най-напред отидох да го търся в кръчмата, където един от познатите му (той нямаше никого, когото да нарече приятел) се смили над мен и извика, когато излизах: „Хей, хлапе. Опитай в хотел „Дилейни“ на Уестърн.“ Когато казах, че търся Айвън Сабич, администраторът ме изгледа неодобрително с премрежени очи, но все пак изръмжа някакъв номер. В онези дни този хотел не беше от местата, където имаше телефон във всяка стая. Мога да кажа, че докато вървях по изтърканите до скъсване пътеки във вонящите на нафталин коридори, вече имах някакви подозрения какво ще заваря. Когато почуках, вратата се открехна и отвътре по комбинезон се показа жена, която познавах – Рут Плинк, вдовица, с десетина години по-стара от баща ми.

Не знам защо отвори тя. Може би защото татко е бил в клозета. Може би защото се е страхувал да не би администраторът да е дошъл да му иска пари.

– Кажете му, че къщата се запали – казах и си тръгнах.

Не знам какво точно почувствах – срам или гняв. Но най-вече смайване. Светът се беше променил, моят свят. След това всеки петък на вечеря кипях от гняв, докато слушах как баща ми си тананика – единственото време през седмицата, когато издаваше някакъв звук, наподобяващ дори бегло мелодия.