Скотт Туроу - Невинен

– Нат предположи, че може да си гладен. Искаш ли нещо за закуска? – питам го аз.

Той се приближава и надниква в торбите.

– Има ли някакви плодове? Не съм подозирал, че първото, което ще ми се дояде след затвора, ще са ягоди.

Тъй като познава добре родителите си, Нат е купил боровинки и ягоди. Започвам да мия и да режа на чешмата. Ръсти застава зад мен.

– Барбара винаги е искала да ремонтираме кухнята. Обаче не можеше да си представи, че всеки ден тук ще се мотаят майстори.

Оглеждам се. Той е прав. Помещението е старомодно и тясно. Шкафовете от черешово дърво все още са хубави, но всичко друго изглежда овехтяло. Все пак е странно, че споменава Барбара. Както често става, призракът ѝ, който още витае в тази къща, сякаш ме завладява; чувствам страстната ѝ любов към сина ѝ и мрачните дълбини на нещастието ѝ. Тя беше от хората, които постоянно имат нужда от кураж, за да оцелеят.

– Не съм я убил – казва Ръсти.

Поглеждам го за момент. Седи при черешовата маса със старомодни орнаменти във формата на мида и ме гледа, за да види как ще реагирам.

– Знам – отговарям му. – Да не би да се опасяваше, че съм те подозирала?

Отговорът ми е искрен, но той няма представа колко месеца ми костваше, докато приема това си заключение. Проблемът ми, колкото и да не искам да оценявам улики, е в начина, по който е програмиран мозъкът ми. Съшивам доказателствата като вманиачена шивачка на юргани. Затова съм толкова подходяща за юрист. Аз съм способно момиче, което от малко се грижи за себе си и майка си. Свикнала съм да търся знаци и да ги тълкувам. Затова нямаше как да не се замисля за най-обезпокоителните неща, които знаех – че Ръсти е отишъл да се консултира с Прима Дана само няколко дни, след като му казах, че ще започна да излизам с Нат, или колко разгневен си тръгна от „Дулсимър“ онзи ден. Най-лошото, спомних си имейлите, по които бях разбрала, че Барбара е прочела писмата ми до Ръсти. Тя не се издаде с нищо в онази нощ, когато с Нат им отидохме на гости в Ниъринг, но често след това си представях какъв скандал е вдигнала на Ръсти, след като сме си тръгнали.

Никога обаче не съм си и помислила за убийство. С Ръсти отдавна бяхме скъсали, но през малкото ни месеци заедно достатъчно го бях опознала, за да съм сигурна, че не е убиец.

– На моменти – отговаря ми той сега.

– Затова ли си помисли, че аз съм манипулирала компютъра ти? Томи е прав, нали? Признал си се виновен за нещо, което не си извършил.

Имах тези подозрения и преди, но разговорът със Стърн в джипа ги затвърди.

Не се бях замисляла за това, докато той не го казва, и сега разбирам, че е прав. Не съм забравила, че Молто е подправил доказателствата по делото преди двайсет години, и ми става малко неудобно, че досега не съм обърнала внимание на този факт. Може би никога няма да разберем какво е накарало прокурора да промени решението си. Може би страхът, че злоупотребата ще бъде разкрита по някакъв начин.

– През юни единствените, които можех да допусна, че са го направили, бяхте вие с Нат – обяснява Ръсти. – Поотделно или двамата заедно. Експертите като че ли не се бяха сетили за втората възможност – двамата с общи усилия да сте успели да инсталирате картичката. Не исках делото да се проточи толкова дълго, че тази идея да хрумне на Томи и Горветич. Не можех обаче да си обясня защо някой от вас ще иска да направи такова нещо. Хрумнаха ми хиляди обяснения, кое от кое по-абсурдни. Едно от тях беше, че си ме подозирала и си се почувствала виновна, че си ме тласнала към убийство, защото съм се надявал така да се върнеш при мен.

Изсипвам последните боровинки в една купичка и за секунда оставам с гръб към него. Най-тежкият ми момент през последни две години беше, когато получих онези писма на компютъра си, а следващият – когато Нат ми се обади от съда, за да каже: „Тя е знаела. Мама е знаела.“ Банкерката току-що беше дала показания и той бе излязъл от съдебната зала, за да си поплаче. Едно от качествата, заради които най-много го обичам, е тази чувствителност. През изминалата година си дадох сметка, че цял живот съм чакала да срещна мъж, който не твърди, че е имунизиран срещу човешката мъка – за разлика от онази голяма симулантка, която имах за майка.

– Знаела ли е? – попитах тогава. – Какво е знаела?

От всичко, изговорено в съдебната зала, си давам сметка, че в нощта преди смъртта си Барбара се е преструвала заради Нат. И беше толкова убедителна, че на моменти дори се надявах, че съобщенията, които получих, са задействани по някакъв друг начин, например при изтриване на излишни файлове от компютъра на Ръсти, и Барбара е умряла, без да разбере нищо за връзката ни. Но когато Нат ми се обади от съда, ме обзе отчаяние. До този момент бях изпитвала толкова силно чувство за вина и тревога, та си мислех, че болката не може да бъде по-мъчителна и дълбока, но сега се почувствах, сякаш ме разпарят жива. Общо взето, животът ме е научил да се преструвам добре, особено когато страдам и искам да го скрия. Но невъзможността да разбера сама себе си понякога ме парализира. Защо толкова страстно желаех Ръсти? И най-голямата мистерия – защо изобщо не ми пукаше за Барбара? През последните няколко месеца неведнъж ме смразява мисълта за мъчителната болка, която съм ѝ причинила през последната седмица от живота ѝ. Защо не се бях замислила за нейните чувства, когато се хвърлих на съпруга ѝ? Коя бях аз? Все едно да се опитам да разбера защо навремето, още като ученичка, скочих от една десетметрова скала в река Киндъл и за малко да се пребия. Защо ми се струваше толкова забавно?