Скотт Туроу - Невинен

В моя защита мога да кажа само, че не предполагах за истинските проблеми на Барбара. Преди да станем любовници, Ръсти винаги я представяше като жена с труден характер, но не луда – както индийците говорят за пакистанците или гърците за турците, традиционни врагове, с които винаги са в гранични спорове. Тогава виждах това само като удобна възможност, шанс за себе си. Изобщо не се замислих какво ще ѝ причиня. И както всеки човек, който върши нещо нередно, и през ум не ми минаваше, че могат да ни разкрият.

Слагам плодовете на масата и му подавам вилица.

– Ти няма ли да хапнеш? – пита той.

– Нямам апетит. – Усмихвам се леко. – Ами ти?

– Какво аз?

– Все още ли искаше да се върна, след като Барбара почина?

– Не. Не бих казал. Тогава не.

Имам десетки оправдания за онова, което се случи между нас с Ръсти. Адвокатската професия изглеждаше нещо толкова примамливо, кариера, предопределена ми от съдбата. Исках да науча всичко, да правя всичко. Чувствах се като пред свещен храм. И знаех колко страст се таи в него. Имах чувството, че чувам как я възпира, като скърцане на спирачки. В глупостта си помислих, че връзката ни може да му помогне. Освен това съзнавах, че още не съм изпитала истинското блаженство да бъда с мъж, трябваше да пробвам още веднъж. В крайна сметка аз го използвах. Отчаяно се нуждаех някой като него, някой влиятелен мъж, да ме желае, сякаш така щях да получа всичко, което животът изливаше върху него, ако беше готов да го жертва за мен. Имаше някаква логика. Само това мога да кажа. Сърцето и умът могат да се смесят по някакъв тайнствен вътрешен начин. Тогава ми се виждаше логично, сега – не. Понякога ми се иска да се помоля на Бог: „Върни ме, върни ме там, за да разбера кое е било онова момиче преди две години.“ В крайна сметка, няма значение. Ще трябва да живея с чувството за вина до края на дните си.

– И на мен ми се стори така – отбелязвам. – Онази нощ, нощта, преди тя да умре? Стори ми се, че вече си го преживял. Това е още една причина да не вярвам, че си я убил. Просто не знаех как си се примирил толкова бързо.

– Защото осъзнах, че обичам сина си повече, отколкото обичам теб. Може би звучи твърде грубо…

– Не.

– Това ми помогна да мисля в перспектива. Не че правеше ситуацията по-малко ужасна. Тя все още е, предполагам.

Едва ли го казва, за да ме обвинява, но, разбира се, аз се чувствам достатъчно виновна.

– Ти си влюбена в него, нали? – пита Ръсти.

– Лудо. Безумно. Надявам се, че не ти е неприятно да го чуеш.

– Точно това исках да чуя.

Само при споменаването на Нат сърцето ми сякаш се свива и сълзите напират в очите ми.

– Той е най-добрият мъж на света. Умен и забавен. Но и страшно мил. Добричък.

Защо ми трябваше толкова време, докато осъзная от какво имам нужда? От човек, който копнее за любовта ми и може да ми даде същото в замяна.

– Много по-добър от мен е – отбелязва Ръсти.

И двамата знаем, че е вярно.

– Имал е по-добри родители – отбелязвам.

Той свежда очи.

– Още ли не подозира нищо?

Свивам рамене. Откъде можем да знаем какво е скрито в сърцето или в ума на някого? При положение, че сме загадка сами за себе си, как можем да разберем друг човек? Не можем.

– Едва ли – отговарям. – Хиляда пъти съм се канила да му кажа, но винаги се спирам.

– Мисля, че така е правилно. Това с нищо няма да помогне.

– Да, с нищо.

Няколко пъти ходих при психотерапевта си, но той няма с какво да ми помогне в този безумен филм, в който се вкарах след смъртта на Барбара, отчасти защото отначало ме съветваше да не се виждам с Нат. Има обаче нещо, за което с Денис сме на едно мнение, и то е, че ако Нат узнае, това ще бъде катастрофално – не само за нас, а и за него. И без това през последната година разбиранията му за света се преобърнаха. Не мога да го накарам да страда още само за да облекча собственото си чувство за вина. За мен тази връзка винаги ще бъде като въже, опънато над кратера на вулкан. Трябваше да мина по него сама.

Човек свиква с всичко. Ръсти е свикнал със затвора, сакатите се научават да живеят без крайници. Ако остана с Нат, настоящето ще победи миналото. Представям си ни с къща, деца, как едва нагласяваме работния си график, за да се приберем навреме или да вземем някое от децата от училищния мач; представям си как живеем в изцяло свой свят, опиянени от любов. Да, мога да си го представя. Но все още не знам как да го постигна. Все си мислех, че ако издържа до края на делото, значи ще успеем да продължим напред, и все още вярвам, че можем.