Скотт Туроу - Невинен

Разбира се, при срещите ми с Ана нито за момент не се бях замислил за Рут Плинк, надничаща през процепа на вратата. Спомних си тази случка едва когато се наложи да кажа на сина си, че съм имал любовница, но през последвалите месеците не спирам да мисля за това всеки път, когато забележа очевидното смущение на Нат в мое присъствие.

Това изражение виждам и сега, когато се появява на вратата ми. Снощи, когато се обадих да му съобщя, че съм готов да подпиша подготвеното от Санди споразумение, каза, че иска да ме види, но е дошъл по-рано, отколкото очаквах. Първите дни на есента донесоха непрестанни валежи. Той носи анцуг с качулка и тъмната му коса се развява от вятъра.

Радвам се искрено, че го виждам, макар че присъствието му леко ме смущава. Ние искаме най-доброто за нашите деца, но толкова много неща остават извън влиянието ни. Нат винаги изглежда нервен и разсеян, погледът му все шари наляво-надясно, а намръщеното му лице, давам си сметка, вече повече от шейсет години гледам в огледалото. Отварям вратата, прегръщаме се и той влиза, като се изтръсква от дъжда.

– Кафе?

– Може.

Той сяда до кухненската маса и се оглежда. Сигурно е трудно да се върне в къщата, където през последната година се случиха толкова много заредени с емоция моменти. Мълчанието се проточва и след малко той пита как е било в Скейджън.

– Добре. – Колебая се дали да разкажа повече, но по различни причини решавам, че е по-добре да не се впускам в подробности. – Видях се с Лорна Мърфи. Сещаш ли се, съседката?

Огромната вила на семейство Мърфи заема няколко парцела до нашата скромна барака.

– Така ли?

Въпреки случилото се през последните две години той изглежда по-скоро изненадан, отколкото притеснен.

– Писа ми миналата есен след смъртта на майка ти и оттогава сме си разменили няколко писма.

– Аха, нещо като психотерапия – отбелязва вечният шегаджия.

Всъщност в това има нещо вярно. Лорна загуби мъжа си Мат, едър предприемач в строителството, преди четири години. Стройна блондинка, с няколко пръста по-висока от мен, тя упорито вярваше в невинността ми. Може би защото вече беше достигнала до мисълта да си търси спътник в живота, така и не можа да промени отношението си към мен след повдигането на обвиненията. Пишеше ми всяка седмица в затвора, а на сутринта след освобождаването ми, докато карах към Скейджън, тя бе първият човек, на когото се обадих. Не знаех дали ще имам куража да ѝ предложа да се видим там, но и не се наложи. Щом разбра, че отивам, тя каза, че ще дойде. И на двамата ни беше време да си намерим някого.

Лорна е мило същество, кротка, добра, но сдържана. Подозирам, че тя не е моето бъдеще. Времето ще покаже. Но от нея научих едно. Ако не се влюбя в нея, ще се влюбя в друга. Пак ще ми се случи. Такава ми е природата.

– Мислех да те питам дали си ходил за риба, докато беше там.

– О, да, ходих. Излязох с лодката. Хванах две тлъсти бели риби. Да си оближеш пръстите.

– Сериозно? Искам някой уикенд да отидем заедно за риба.

– Дадено.

Кафето е готово. Наливам в две чаши и сядам до черешовата маса. Тя е тук отпреди раждането на Нат. Историята на семейството ни е изписана върху нея с петна и драскотини. За много от тях си спомням как са се появили – неуспели художествени начинания, нервни изблици, прекалено горещи тенджери.

Нат замислено се взира в една точка. Разбърквам кафето и го чакам да вземе своето.

– Как върви работата? – питам след известно време.

Той ще продължи да преподава в Ниъринг и през есента, но през зимния семестър ще води курс по юриспруденция в Ийстънския юридически институт на мястото на един от бившите си преподаватели, който е в отпуск. Доста време отдели, за да подготви лекциите. Освен това току-що завърши последната си статия – сравнение между модела на поведение в съдебната зала и най-новите невробиологични изследвания. Това ще бъде паметен труд.

– Татко – казва той, без ме поглежда, – искам да ми кажеш истината.

– Добре – отговарям, но се чувствам така, сякаш игла се забива в сърцето ми.

– За мама.

– Тя се самоуби, Нат.

Той затваря очи.

– Не официалната версия. Кажи ми какво стана в действителност.

– Това стана в действителност.

– Татко! – Постоянната му нервност отново се проявява, погледът му започва да шари. – Татко, едното от нещата, което най-много мразех в тази къща, беше това, че всеки имаше тайни. Мама имаше своите, ти твоите, а двамата имахте общи тайни, затова и аз трябваше да имам, а винаги съм искал всички просто да си споделяме, по дяволите! Разбираш ли?