Скотт Туроу - Невинен

Нат отново се замисля.

– Къде отидоха документите? Онези от нощното шкафче?

Засмивам се:

– Ти май си по-умен от Томи и Бранд. След като призовахме банкерката да свидетелства, че е дала на майка ти тези документи, очаквах прокурорите да попитат къде са се дянали копията. Те претърсиха къщата няколко пъти. Но всичко се случваше много бързо, пък и логично бе да си помислят, че тя сама ги е унищожила.

– Само че ти си ги унищожил, нали?

– Да. Накъсах ги на парченца и ги пуснах в тоалетната. Същия ден. След като разбрах какво е станало.

– И по този начин си възпрепятствал правосъдието.

– Да, по този начин. Показанията ми на делото не бяха пример за искреност. Премълчах доста неща, които трябваше да кажа, ако говорех цялата истина. Но това не е лъжесвидетелство. Не бих си помислил за такова нещо – така щях да плюя на цялата си кариера. В деня след смъртта на майка ти обаче аз унищожих доказателства. Заблудих полицията. А това е възпрепятстване на правосъдието.

– Защо го направи?

– Вече ти казах. Не исках да разбереш как е умряла майка ти и каква роля е имало моето глупаво поведение за това. След като прочетох за фенелзина, реших, че има голям шанс съдебният лекар да отдаде смъртта на сърдечен удар. Знаех, че Молто ще бъде най-големият ми проблем, затова щях да съм най-доволен, ако не бяхме намесили полицията и патолога, но ти поиска. От погребалното бюро сигурно също щяха да настояват, но все пак трябваше да опитам.

Нат се втренчва в чашата си, после мълчаливо става и си долива кафе. Слага си мляко и пак сяда в същата поза. Знам, че се опитва да прецени дали да ми повярва.

– Съжалявам, Нат. Съжалявам, че ти казвам всичко това. Иска ми се да можех да си направя други изводи. Но това е. Човек не може да предвиди какво ще се случи, ако нещата тръгнат зле.

– Защо не каза всичко в съда, татко?

– Не исках да чуеш това за майка си, Нат. Но най-големият проблем беше в това, че така щях да призная, че съм излъгал полицията и съм унищожил документите. Ако лъжеш за едно, значи лъжеш за всичко. Съдебните заседатели нямаше да проявят съчувствие към съдия, който е заблудил ченгетата. Казах максимална част от истината, Нат. И не излъгах.

Той ме поглежда. Продължава да си задава все същия въпрос.

– Аз оплесках всичко, Нат.

– Така е. – Той затваря очи за няколко секунди. – Какво ще правиш сега, татко? Със себе си?

– Санди ще ми даде да подпиша споразумението този следобед.

– Той как е?

Стискам юмрука си върху масата.

– Каква е сделката? – пита Нат.

– Ще си подам оставката от съда заради нарушението с Харнасън. Но ще запазя правото си на пенсия. Тя е деветдесет процента от средното за трите ми години с най-високо заплащане, така че ще бъда добре финансово. Майка ти също ми остави добро наследство. Между другото, вече се говори кой ще заеме мястото ми в апелативния съд. Познай кое име се споменава най-често.

– Ен Джи Коул?

– Томи Молто.

Нат се усмихва леко.

– Какво ще стане с етичната комисия? С разрешителното ти?

– Нищо. Ще си го запазя. Присъдата за възпрепятстване е нищожна. За процедурни нарушения не ти отнемат лиценза.

– Какво ще правиш след това?

– Говорих с отдела на служебните защитници в Скейджън. Винаги търсят допълнителна работна ръка. Хрумна ми, че може да е интересно, след като вече съм бил прокурор и съдия. Не знам дали ще остана за постоянно там, или ще се върна тук след време. Ще изчакам нещата да се поуталожат за година-две. Хората да позабравят подробностите.

Синът ми ме поглежда и пак се замисля. Очите му се навлажняват.

– Толкова ми се мъчно за мама. Помисли си само. Взела е онези хапчета с пълното съзнание какво си причинява. И вместо да отиде веднага в спешното отделение, взема приспивателно и ляга до теб, за да умре.

– Знам.

Нат отново издухва носа си, после става и тръгва към вратата. Оставам три стъпала над него, докато посяга към дръжката.

– Не ми се сърди, татко, но мисля, че не ми каза всичко.

Вдигам ръце, сякаш да кажа: „Какво повече искаш?“

Той ме поглежда за момент, после се качва и протяга ръце. Прегръщаме се силно.

– Обичам те, Нат – прошепвам в ухото му.

– И аз те обичам, татко.

– Поздрави Ана.

Той кимва и си тръгва. Гледам през кухненския прозорец, докато се отдалечава по алеята към малката кола на Ана. Тръгва си обременен с нашите мъки, моите и на Барбара, но ще се оправи. Той е добър човек. Ще го преживее. Ние му дадохме най-доброто, на което бяхме способни и двамата, макар че понякога сме се престаравали, както много родители от нашето поколение.