Скотт Туроу - Невинен

Пътят на връщане изглежда по-кратък. Марта кара с над сто и двайсет. След като видя клиента си, Санди се отказа да публикува снимката му. Ръсти е толкова променен, че така никой няма да го познае, освен ако медиите не издебнат да го снимат пред къщата му.

Той е и доста мълчалив сега, гледа през прозореца, като леко изръмжава от време на време, сякаш казва: „О, да, забравил съм какво е да си на открито, как изглежда, как се чувстваш.“ Отваря плика, с който излезе от затвора. Вътре са личните му вещи. Изважда кредитните карти от портфейла и ги разглежда дълго, сякаш се мъчи да си спомни за какво служат. Изглежда приятно изненадан, че мобилният му телефон още работи, макар че след няколко секунди червената лампичка примигва предупредително – батерията е изтощена.

– Можеш ли да ми обясниш какво става? – пита, след като сме пътували известно време.

– Какво да ти обясня? – пита Стърн, към когото е адресиран въпросът.

– Защо Томи постъпи така?

– Вече ти казах какво ми обясни той, Ръсти. Компютърът не е съхраняван правилно през нощта, преди да го пуснем в съда. Това решава случая в наша полза. Не могат да го използват като доказателство.

– Сигурно има още нещо. Не мислиш ли? Защо му трябва на Томи да изнася тази информация на сегашния етап?

– Защото така изисква законът. Това не е онзи Томи, както едно време. Всеки в града може да ти го каже. Освен това какво друго може да има?

Ръсти не отговаря, но след минута разказва за посещението на Томи Молто при него в килията преди два дни. Томи му казал, че някои членове на екипа му смятали, че Ръсти се е признал за виновен за престъпление, което не е извършил. Дори известният с хладнокръвието си Санди Стърн не успява да скрие изненадата си.

– Извинявай – казва той, – аз съм само един прост адвокат, но може би щеше да е полезно, ако ни беше казал за това по-рано.

– Съжалявам, Санди. Знам, че звучи глупаво, но го приех като частен разговор.

– Аха.

Седнала точно зад Ръсти, Марта се удря по челото и поглежда към Нат. Аз съм на задната седалка и за да подкрепям любимия си, съм сложила ръка върху рамото му.

Той мълчаливо поклаща глава. Едва ли някой от нас някога ще разбере.

В четири и нещо стигаме до Ниъринг. Кварталът е спокоен. Когато спираме пред къщата, следват още прегръдки. С Нат прехвърляме покупките в колата на Ръсти в гаража и се отдръпваме, за да може да мине и да продължи към Скейджън. Вместо да запали обаче, тойотата се изкашля учтиво – малко като звука, който Санди има навик да издава от време на време – и замлъква окончателно. Акумулаторът е изтощен.

– Голяма организация, няма що – изръмжава Ръсти.

Предлагам му да вземе моята кола, но Нат ми напомня, че утре имам среща в Грийнуд. За няколко секунди петимата обсъждаме различни възможности. Марта бърза да закара баща си, за да не се изморява повече, но казва, че имала кабели вкъщи, а домът ѝ не е далеч. За да се отвори шкафът обаче, трябвало да се преместят два трийсеткилограмови чувала с тор, а за това е необходима мъжка сила. Ако тойотата не запали и след като ѝ пуснем ток, ще трябва да търсим кола под наем или някого, който да ни заеме своята.

Качвам се в колата си, за да закарам Нат, но той идва от моята страна и ми прошепва през отворения прозорец:

– Не го оставяй сам. Не сега.

Поглеждам го за момент и му връчвам ключовете. Нат сяда зад волана, но отново се подава навън и пак прошепва:

– Ще му приготвиш ли нещо за закуска? Моля те.

Ръсти вече е в къщата. Влизам след него, като влача две торби с продукти. Той е включил мобилния си телефон и гледа през пердетата на кухненското прозорче.

– Репортери? – питам аз.

– Не, не. Стори ми се, че у съседите свети. Семейство Грегориъс винаги имат резервна кола, която никой не използва.

Истината е, че изглежда по-добре, отколкото съм очаквала. По време на процеса и месеците преди това се беше променил за много кратко време. Дори Стърн изглеждаше по-малко съсипан от смъртоносната си болест. Ръсти бе отчаян и потиснат, жива развалина. Понякога, когато бяхме заедно, го виждах да поздравява познати на улицата. Все още си спомняше какво се очаква да говори в такива случаи. Подаваше ръката си в подходящия момент, но пак изглеждаше, сякаш се страхува да използва полагащото му се пространство на този свят. Не съм сигурна, че Нат го е забелязал. Той беше толкова зает да се помири с баща си и сякаш не осъзнаваше, че човекът, когото е познавал, вече почти го няма. Сега обаче той се върна. И не заради свободата. Веднага си давам сметка за това. Помага му мисълта, че е изтърпял наказанието си, че е платил цената.