Скотт Туроу - Невинен

– Ти си луд.

– Не, не съм. Ще се обадя на съдия И. Още днес ще подадем искане за отмяна на присъдата. Още утре Сабич ще е на свобода. Само трябва да измисля какви аргументи да използвам. И какво да правя с теб.

– С мен ли? – смая се Бранд. – С мен? Аз не съм направил нищо. Не съм лъжесвидетелствал. Не съм представил фалшиви доказателства. Дори не съм пипнал компютъра. Прочети стенограмите, Том. Единственото, което направих, беше да кажа на съда, че картичката е подхвърлена. И представих доказателства, за да го докажа и да предпазя съда от вземане на грешно решение. Какво престъпление е това?

Томи тъжно погледна колегата си. В последно време престъпленията го натъжаваха. Когато беше по-млад, го разгневяваха. Но сега знаеше, че те са неизбежна част от живота. Колелото се въртеше, хората набираха инерция и през повечето време се владееха. А когато не съумееха да обуздаят импулсите си, работата на Томи бе да се погрижи да получат наказанието си, но не защото стореното от тях беше невъобразимо (не и ако си дадеш сметка за човешката природа), а защото другите хора, онези, които всеки ден полагаха усилия да се сдържат, имаха нужда от предупреждение и по-важно, от увереност, че лошите винаги си получават заслуженото. Обикновените граждани трябваше да видят смисъл в своето въздържание.

– Не можеш да ме съдиш – заяви Бранд. – Пък и дори да го направиш, Том, много добре знаеш какво ще стане. Хората ще обвинят теб.

При тези думи сърцето на Томи се сви и той тихо изстена. Но преди да отговори, се замисли. Бранд реагираше по-бързо от него и беше имал няколко седмици за анализ на ситуацията. Как биха се развили нещата, ако се стигнеше до съд?

Щеше да се наложи да назначат специален прокурор. Аргументът, който Бранд изтъкна преди секунда – че той не е сторил нищо, с което да заблуди съда – нямаше да залъже никого. Манипулирането на доказателства в разгара на съдебен процес беше престъпление от един или друг вид.

Да се докаже това обаче бе съвсем друг въпрос. Сега в кабинета бяха само двамата. Дори версията на Томи за сегашния им разговор да бъде приета, Бранд не беше направил ясно самопризнание.

Най-важното обаче бе последното, което каза Бранд, майсторски завоалираната заплаха. Защото той беше прав. Ако Томи изстреляше този куршум, той със сигурност щеше да рикошира и да порази и него. Ако специалният прокурор все пак намереше доказателства, Бранд щеше да се измъкне, като каже, че е направил всичко със знанието и одобрението на шефа си. Ако Молто се обърнеше срещу него, Джим щеше да му го върне тъпкано. Ако Бранд излъжеше достатъчно добре, можеше не той, а Томи да отиде в затвора. Но дори да не се стигнеше дотам, главният прокурор щеше да преживее същия ад, както двайсет години по-рано. Хората щяха да повярват заради тогавашните му самопризнания за манипулиране на доказателства. Животът невинаги беше справедлив.

– Добре – бавно изрече Молто след още няколко минути размишление. – Ето какво ще направим. Ще кажа на съдия И, че сме открили нередности при съхраняването на доказателствата: компютърът е стоял разопакован в кабинета ти цялата нощ, преди да бъде включен в съдебната зала, и противно на тогавашното ни убеждение се е оказало, че машината не е била сигурно запечатана и е могла да бъде включена и манипулирана. Няма да казваме какво се е случило. Но понеже Сабич нямаше да се признае за виновен, ако знаеше, че не можем да докажем правилно съхранение на доказателствата, предлагаме отмяна на присъдата и оттегляме обвиненията. После ти напускаш службата, защото когато Ръсти отново излезе на свобода, яко ще се размирише, а вината за неправилното съхранение на компютъра е твоя. Ти ще поемеш отговорността за освобождаването на Сабич. Защото грешката е твоя, Джим.

– Това ще провали кандидатирането ми – отбеляза Бранд.

– Да, ще го провали.

– Сега трябва ли да ти благодаря?

– Би могъл. Когато помислиш за всичко, ще си ми благодарен.

– Не е честно.

Томи сви рамене:

– Животът не е справедлив, Джими. Поне понякога. – Изправи се. – Сега ще се обадя на Санди Стърн.

Поставен натясно и обиден, Бранд разсеяно чоплеше кожичките около ноктите си.

– Той още ли не е хвърлил топа?

– Доколкото разбирам, не. Дори разправят, че се подобрява. Това трябва да ни бъде за поука, Джими.

– Каква?

– Че винаги има надежда. Защото никога не знаеш какво ти е писано. – Томи погледна човека, когото бе смятал за най-добрия си приятел, и повтори: – Никога.