Скотт Туроу - Невинен

Ана, 6-7 август 2009 г.

– Няма да повярваш – казва Нат, когато вдигам телефона си. – Няма да повярваш.

Всеки път, когато си помисля, че с Нат сме стигнали до върха на безумието, че по-лошо не може да стане, че най-сетне ще започнем да се връщаме към нормалния живот, изниква нещо ново.

– Току-що говорих със Санди. Ще освободят баща ми. Можеш ли да повярваш? Оттеглят всички обвинения.

– О, Нат!

– Можеш ли да повярваш? Някой от техниците на Молто забелязал, че компютърът не е съхраняван правилно в нощта, преди да го включа в съда. Така последователността на съхранение е нарушена и не могат да докажат престъпление.

– Не разбирам.

– И аз. Дори Санди не разбира. Съдия И обаче вече се е разпоредил. Санди не може да се свърже с баща ми, защото в изолатора нямат право на непланови телефонни разговори. Това ако не е бюрокрация! Стърн чака директорът на затвора да му се обади.

След секунда телефонът на Нат изпиуква и той затваря, за да говори с Марта.

Седя в малкия кабинет, с облекчение поглеждам снимката на Нат на бюрото ми и се радвам за него. После усещам някаква студенина в сърцето си. Макар че никога не съм го искала, жестоката истина е, че ми е по-лесно, когато Ръсти го няма, без тези объркани моменти заедно, когато и двамата едва се сдържаме и като че ли броим секундите, докато дойде време единият да си тръгне. След смъртта на Барбара почти не сме говорили, дори почти не сме се поглеждали. Единственото изключение беше, когато той се признаваше за виновен – когато вдигна очи и с удивление ме видя седнала до Нат. „Комплексно“ е слаба дума за това изражение. Копнеж. Неодобрение. Неразбиране. Всичко, което някога е чувствал към мен, беше събрано в него. После той се обърна и събра ръцете зад гърба си.

Седя на бюрото си близо четирийсет и пет минути, без да правя абсолютно нищо. Само чакам телефона. Когато иззвънява, разбирам, че баща и дъщеря Стърн най-накрая имат план. Ръсти ще бъде освободен от щатския изправителен център в три през нощта. Часът е избран по идея на Санди. Той не знае дали новината за освобождаването ще се разчуе, но е сигурен, че никоя от новинарските медии не може да си позволи да плаща толкова извънреден труд, за да изпрати репортери и фотографи посред нощ.

– Ще дойдеш ли? – пита Нат.

– Не е ли по-добре да бъдете само ти и баща ти?

– Не. Марта и Санди също ще дойдат. Ние сме единствените близки на татко сега. И ти трябва да дойдеш.

Започва дългото чакане. Мрачният, вечно замислен мъж, с когото живях близо година, изглежда коренно променен. Нат не може да си намери място. Постоянно крачи из апартамента, проверява в Интернет последните коментари за баща си, пуска телевизора, за да чете последните новини, изписвани в долната част на екрана по кабелните канали. Тълпа репортери са обсадили съда, когато съдия И излиза от кабинета си в пет и половина. Той не казва нищо, само се усмихва и помахва на камерите, развеселен както винаги от неочакваните обрати в живота, а оттам и в света на правораздавателната система. Всички коментатори използват думата „удивителни“, когато говорят за днешните събития. Цитират дословно изявлението на Стърн, в което той възхвалява честността на разследващия прокурор и съобщава, че очаква клиентът му да бъде освободен днес.

Около девет предлагам на Нат да отидем да купим нещо за ядене. Това го разсейва и той с голямо удоволствие се впуска да избира неща, които баща му обича. Отново вкъщи, решаваме да си легнем – поне да подремнем – и накрая се налага да тичаме, за да стигнем навреме до фамилната къща на Сабич, където сме се разбрали да се срещнем със Стърн, за да сме сигурни, че медиите още не са изпратили хрътките си. Ако всичко мине добре в затвора, Ръсти трябва да излезе около четири и тогава веднага го вземаме и заминаваме за вилата в Скейджън, преди репортерите да са се организирали. Изглежда странно за човек, който е лежал толкова месеци в изолатора, да иска да се усамоти в гората, но Ръсти бил обяснил на Стърн, че му стига самият факт, че ще може да слезе в града за вестници или да отиде на кино.

Адвокатите идват няколко минути след нас с джипа на Марта. С Нат се прегръщат на алеята пред къщата. Когато я пуска, той се навежда над колата и прегръща и Санди, но за по-кратко. Аз се познавам с баща и дъщеря Стърн отпреди няколко месеца, когато подготвяха защитата, но сега Нат отново ме представя. Ръкувам се със Санди. На светлината от уличните лампи той изглежда доста по-укрепнал от последния път, когато го виждах в съда. От грозния обрив, който покриваше голяма част от лицето му, сега е останало само леко зачервяване и той вече няма този вид на излязъл от концентрационен лагер. Нат, а може би дори и Санди, не знае дали това е само кратко подобрение или нещо по-продължително. Сигурно има значение, защото докато се извинява, че не може да стане, за да се ръкуваме, той споменава, че трябва да направи нещо за „това проклето коляно“, когато отново е в достатъчно добра форма, за да влезе в болница.