Скотт Туроу - Невинен

Повечето от гостите са или са били адвокати по наказателни дела, лъчезарни хора. Атмосферата е сърдечна и весела. Нат учи право и ще се дипломира през юни. След като получи лиценз да практикува, ще отиде на стаж в щатския върховен съд, където и аз съм бил стажант. Нат винаги е бил свит и двамата с Барбара по навик от време на време се навъртаме около него, сякаш да го предпазим от нещо. Моите двама стажанти, които вършат работа, подобна на тази, която той ще има, а именно да ми помагат в писането на становища и правенето на справки, днес са си избрали по-скромна роля – като келнери. Тъй като Барбара винаги се чувства неловко във външния свят, особено на големи събирания, Ана Востик, старшата ми стажантка, се проявява като домакиня – раздава пластмасови чашки с шампанско, които гостите след няколко минути вдигат и запяват: „Честит рожден ден“. Всички ревват ентусиазирано, когато се оказва, че белите ми дробове са все още достатъчно силни, за да изгася на един дъх цяла гора от свещи върху тортата от моркови, приготвена от Ана.

В поканата е казано без подаръци, но Джордж е намерил отнякъде картичка, на която пише: „Поздравления, човече, вече си на шейсет и знаеш какво означава това.“ Отвътре е написано: „Време е да свалиш бойната униформа!“, а Джордж е добавил собственоръчно: „Сега знаеш защо съдиите носят тоги.“ Връчва ми кутия, в която има черна съдийска тога със златни еполети. Този кич предизвиква смях, когато навличам дрехата.

След десетина минути компанията започва да се разотива.

– Новини – прошепва Рей Хорган с глас, едва доловим дори за горски елф.

На червендалестото му лице се изписва хитра усмивка, но темата за изборната ми кампания е забранена на територията на официално държавно учреждение, а като председател на съда аз съм длъжен да давам и личен пример. Съгласявам се да се отбия в кабинета му след половин час.

След като всички други си тръгват, с Нат, Барбара и членовете на екипа ми събираме пластмасовите чинии и чаши. Благодаря им на всички.

– Ана беше страхотна – отбелязва Барбара. После, в един от онези изблици на искреност, които шантавата ми жена никога няма да разбере, че не са уместни, добавя: – Идеята за партито беше изцяло нейна.

Барбара обожава стажантката ми и съжалява, че е малко старичка за Нат, който наскоро се раздели с дългогодишната си приятелка. Аз също похвалвам кулинарните умения на Ана, чиито сладкиши са знаменити в целия апелативен съд. Окуражена от присъствието на семейството ми, при което жестът ѝ може да мине като невинен, тя се приближава и ме прегръща. Аз я потупвам приятелски.

– Честит рожден ден, господин съдия – казва тя. – Страхотен сте!

След тези думи изчезва, докато аз се опитвам да се опомня от изненадващото усещане при близостта на тялото ѝ и да запазя спокойно изражение.

Със сина ми и съпругата ми обсъждаме плановете за вечерта. Барбара, както може да се очаква, предпочита да вечеряме вкъщи, а не на ресторант. След това си тръгват. Миризмите на торта и шампанско остават тъжно да витаят в тихата стая. След шейсет години аз пак съм сам със себе си.

Никога не съм бил, както казват за някого, безгрижен човек. Знам, че съм имал доста късмет в живота. Обичам сина си. Обичам работата си. Изкачих се до висините на общественото уважение, след това пропаднах в ямата на позора и скандала. Имам брак, който преживя сътресение, невъобразимо за повечето хора, но сега нещата вървят горе-долу спокойно, макар и не съвсем гладко. Аз обаче съм израснал в семейство на свита, безхарактерна майка и баща, който не се срамуваше да се показва като абсолютен негодник. Не съм имал щастливо детство и затова изглежда съвсем естествено, че и на старини не изпитвам удовлетворение от живота.

Дори за човек, чието настроение обикновено варира между мрачно и песимистично, днес не ми е леко. Краят се приближава с всеки изминал ден, но всички усещаме предупредителни сигнали. Четирийсетте се стовариха върху главата ми като един тон тухли – настъпването на средната възраст. Сега, на шейсет, много ясно съзнавам, че завесата вече се вдига за последното действие. Няма как да не забележиш симптомите: хапчета против висок холестерол, хапчета за простата. И четири обезболяващи след хранене всяка вечер, защото, след като съм седял цял ден, поради естеството на работата ми кръстът започва да ме стяга.

Мисълта за упадъка ме кара да се страхувам за бъдещето и особено за кампанията ми за върховния съд. След дванайсет месеца, когато положа клетва, ще съм достигнал на върха, до който може да ме изведе амбицията. Знам, че пак ще има едно натрапчиво вътрешно гласче, което ще нашепва: „Не е достатъчно. Още не.“ Толкова съм направил, толкова съм постигнал. Но дълбоко в душата си пак няма да намеря онова щастие, което вече шест десетилетия ми убягва.