Дори и в най-добрите времена прокуратурата на окръг Киндъл е имала потискащ вид. Повечето от прокурорите работят по двама в стаи, чиито размери навяват зловещата атмосфера на Дикенсов роман. Сградата е строена през 1897 г. в зараждащия се тогава стил на административните здания. Монолитна тухлена постройка, украсена с няколко колони в дорийски стил, за да се знае, че е обществена, с напречни греди над вратите и прозорци, които се отварят навътре. Стените са боядисани в болнично зелено с оттенък на плесен. Най-лошото е светлината, която се стеле като жълтеникава течност или по-точно като лепкав шеллак. И ние — двеста изтерзани служители — се трудим тук, като се опитваме да се справим с всяко престъпление, извършено в едномилионния град и в окръга, наброяващ още два милиона души. През лятото е влага като в джунглата и остарелите климатични инсталации боботят над несекващия звън на телефоните. През зимата радиаторите съскат и свистят. Дори по пладне имаш чувството, че е привечер. Това с то прокуратурата в Средния запад.
В моя кабинет, скрит зад вратата като бандит от уестърните, само че седнал, ме чака Липранзър.
— Вече е при червеите, а? — пита той.
Казвам нещо по адрес на нежната му душа и мятам сакото си на един стол.
— Впрочем ти къде беше? Всички по-стари полицаи бяха там.
— Не понасям да ходя по погребения — сухо отвръща Липранзър.
Според мен има нещо многозначително във факта, че полицай, който се занимава с убийства, не понася погребенията, но не успявам да направя връзката веднага и затова отминавам тази мисъл. Служебният живот: в него се сблъсквам с толкова символи на скрития смисъл на нещата, който ми убягва всеки ден; те са като издутини на повърхността, като сенки, витаещи подобно на призраци.
Връщам се към настоящето. На бюрото ми има бележка от Макдугъл, шефа по административните въпроси, и плик, оставен там от Липранзър. Бележката на Мак се състои само от един въпрос: „Къде е Томи Молто?“. Минава ми през ума, че при всичките ни подозрения за политическа интрига не бива да пренебрегваме очевидното — някой трябва да провери болниците и апартамента на Томи. Един прокурор вече е мъртъв. Това е и причината за плика от Липранзър с етикет от полицейската лаборатория — ИЗВЪРШИТЕЛ: НЕИЗВЕСТЕН. ЖЕРТВА: К. ПОЛХИМЪС.
— Знаеш ли, че покойната е оставила наследник? — питам, докато търся ножа за разрязване на пликове.
— Ами! — възкликва Липранзър.
— Още е хлапе. Има-няма двайсет години. Беше на погребението.
— Ами! — повтаря Липранзър, докато оглежда цигарата си. — Аз пък си мислех, че като отиде човек на погребение, поне изненади няма да има.
— Един от двама ни трябва да поговори с него. Следва в университета.
— Дай ми адреса, ще ида да го видя. Морано пак ми рече тази сутрин: „Прави каквото искат хората на Хорган!“. — Морано е шефът на полицията, съюзник на Болкаро. — Чака да види как ще се сгромоляса Реймънд — продължава Липранзър.
— И той, и Нико това чакат. Днес се натъкнах на Дилей. — Разказвам му за срещата. — Много е въодушевен от себе си. Дори му повярвах за миг.
— Ще постигне повече, отколкото си мислят хората. Тогава ще има да си биеш главата, че не се кандидатира.
Правя физиономия в смисъл: „Кой знае?!“. Лип ме разбира и от половин дума.
За събирането по случай петнайсетгодишнината от завършването на университета получих анкета с много лични въпроси, на които ми бе трудно да отговоря: „От кой съвременен американец се възхищавате най-много?“, „Кой е най-ценният предмет, който притежавате?“, „Назовете най-добрия си приятел и го опишете“. След като се двоумих известно време над последния въпрос, накрая вписах името на Липранзър. „Най-добрият ми приятел е полицай. Висок е 173 см, тежи 55 кг, след като се е наял, косата му е близната отпред и стърчи, а в погледа му се спотайва дребнавата злобица, която се чете в очите на всеки млад безделник. Пуши два пакета «Кемъл» на ден. Не знам какво общо имаме, но се възхищавам от него. Много е добър в работата си“.
За пръв път пътищата ни с Лип се кръстосаха преди седем-осем години, когато ме прехвърлиха в отдел „Тежки престъпления“, а той току-що бе започнал работа в „Убийства“. Оттогава сме разследвали заедно десетина дела, но все още в някои отношения го имам за потаен, дори опасен човек. Баща му беше началник на патрул в едно от управленията в Уест Енд и когато умря, Лип напусна колежа, за да заеме мястото, което един вид му се полагаше „по право“, като на първороден син. Сега е в прокуратурата на пряко разпореждане в така наречените „специални части“. На теория работата му е да действа като свръзка с полицията, тоест да координира разследванията на убийства от особен интерес за прокуратурата. Всъщност той е самотен като падаща звезда. Пряко се подчинява на капитан Шмид, който се интересува единствено от това да покаже в края на всяка финансова година, че има шестнайсет ареста за убийство. Лип прекарва по-голямата част от времето си сам, като виси по барове или пред складове и пие с всеки, който е добре осведомен и може да го държи в течение на събитията в света на големите престъпници, с една дума, върти се около мошеници, хомосексуалисти и агенти на федералното разузнаване. Липранзър е „професор“ по подземния свят. Постепенно разбрах, че именно с тежкото бреме на тази информация може да се обясни начумереният поглед на вечно възпалените му очи. Още държа плика в ръце.
Читать дальше