Скотт Туроу - Невинен до доказване на противното

Вътре почти всички скамейки са вече заети. Отпред е ковчегът, отрупан с цветя — лилии и бели хризантеми, чийто лек аромат успявам да доловя въпреки множеството хора. Пробивам си път напред, като кимам наляво-надясно и стискам ръце. Тълпата е от тежката категория — всички политици от града и окръга. Повечето съдии също са тук, както и мнозина от светилата на адвокатурата. Присъстват още част от левите и феминистките групи, с които Каролин някога беше свързана. Разговорите са подходящо минорни, а лицата изразяват покруса и печал.

Отстъпвам назад и се блъсвам в Дела Гуардия, който също снове из тълпата.

— Нико! — ръкувам се с него. Сложил е цвете в бутониерата — навик, който придоби, откакто стана кандидат. Пита за жена ми и сина ми, но не чака да му отговоря. Вместо това внезапно придобива покъртително скърбящо изражение и започва да говори за смъртта на Каролин.

— Тя беше просто… — прави жест с ръка, сякаш се мъчи да напипа най-точния израз. Виждам, че елегантният кандидат за главен прокурор търси нещо поетично, и бързо го прекъсвам:

— Беше прекрасна — казвам и в същия миг се учудвам на внезапния прилив на чувства у мен, на силата и бързината, с които те се изтръгват от някакво потайно кътче на душата ми.

— Прекрасна! Точно така! Хубаво казано! — кима Нико. След това през лицето му преминава по-ведър лъч. Познавам го достатъчно добре и ми става ясно, че се е сетил за нещо, което според него ще му е от полза. — Предполагам, Реймънд натиска да се реши случаят.

— Реймънд Хорган натиска за решаването на всеки случай. Много добре го знаеш.

— Охо, винаги съм мислил, че ти, Ръсти, си аполитичният, а сега заимстваш реплики от писачите на Реймънд.

— По-добри са от твоите, Дилей 2 2 Дилей (delay). — Закъснение (англ.). — Б.пр. .

Нико си спечели този прякор, след като ни назначиха като прокурори и работехме в апелативния отдел. Той никога не си подготвяше делата навреме. Джон Уайт, тогавашният първи заместник, го наричаше Непоправимия Дилей Гуардия.

— А, не! — възразява той. — Нали не ми се сърдите за това, което говоря? Защото искрено го вярвам. Вярвам, че ефективното приложение на закона започва най-отгоре. Убеден съм в това. Реймънд е много снизходителен. И е уморен. Вече няма онзи дух и издръжливост.

С Нико се запознахме преди дванайсет години, в първия ми ден като прокурор, когато ни дадоха един и същи кабинет. След единайсет години бях първи заместник, а той завеждаше отдел „Убийства“ и аз го уволних. По онова време той вече бе започнал открито да се опитва да измести Реймънд. Имаше един чернокож лекар, който правеше аборти, и Нико искаше да го подведе под отговорност за убийство. Позицията му беше безсмислена от гледна точка на закона, но тя възбуди страстите на групи с различни интереси, чиято подкрепа търсеше той. Нико направи публично достояние разногласията си с Реймънд; държеше обвинителни речи — винаги широко отразени в печата, които на практика бяха част от предизборната му кампания. Реймънд предостави последната дума на мен. Една сутрин отидох в универсалния магазин, купих най-евтините маратонки и ги сложих насред Никовото бюро с бележка: „Сбогом! На добър час! Ръсти“.

Знаех си, че ще му приляга да участва в кампания. Нико дела Гуардия изглежда добре. Сега е на около четирийсет години, среден на ръст, с добре поддържана фигура. Откакто го познавам, се грижи за теглото си, яде само телешко месо и други подобни диетични продукти. Въпреки лошата кожа и странното съчетание на цветове — рижа коса, матов тен и светли очи — той има лице, чиито недостатъци са неуловими за камерата, а дори и от разстояние в съдебната зала го смятат за красавец. И разбира се, винаги е облечен така, че да поддържа това мнение. Шиеше си костюми по поръчка дори в годините, когато за целта отиваше половината му заплата.

Но зад тази приятна външност прозира най-впечатляващата му черта — наглата и безцеремонна прямота, която той проявява и сега, като изрежда пред мен, главния помощник на неговия противник, основните моменти от политическата си платформа, и то насред погребалната церемония. След дванайсет години съвместна работа — включително двете, през които деляхме една стая — вече знам, че Дилей умее да внуши на хората пламенно и безрезервно доверие в себе си. Онази сутрин преди девет месеца, когато го уволних, той мина бавно покрай кабинета ми, грейнал в радостна усмивка, и простичко рече: „Ще се върна!“.

Опитвам се да не бъда рязък с него.