Тес Геритсън - Изборът

— Не ти ща шибания хотдог!

— Тогава си върви, момче.

Винс плъзна една от опаковките по тезгяха. Тя се прекатури и с трясък падна на пода. Това му хареса. Приготви се да плъзне и втората, когато човекът оттатък измъкна револвер и го насочи в гърдите му. Винс замръзна на място, прегърбен и с протегнати ръце.

— Хайде, омитай се! — изръмжа онзи.

— Добре де — промърмори Винс, отстъпи крачка назад и вдигна ръце. — Чух те…

Излезе навън и отново се препъна в проклетото стъпало.

— Къде ти е бирата? — посрещна го с въпрос Чък.

— Свършили са я…

— Не може да са я свършили — погледна го недоверчиво Чък.

— Като ти казвам, че са я свършили, значи наистина е така, ясно? — изръмжа Винс, завъртя стартерния ключ и даде газ. Гумите изсвистяха по асфалта и колата напусна паркинга.

— Къде отиваме? — пожела да се осведоми Чък.

— В някой друг магазин — промърмори Винс и присви очи. — Къде, по дяволите, е входът за шибаната магистрала?

— Мисля, че току-що го подмина…

— Не, ето го — изръмжа Винс, завъртя волана и колата изскочи на платното с пронизително свирене на гумите.

— Хей! — извика Чък. — Мисля, че…

— Имаме да издухаме още двайсет кинта! — гневно го прекъсна Винс. — Все някой ще ги вземе, нали?

— Хей, караш в обратното платно!

Винс тръсна глава и направи опит да огледа пътя пред себе си. Но му пречеха фаровете на някаква кола, които светеха право в очите му.

— Свий вдясно! — изрева Чък. — Бързо! Не виждаш ли колата?

Винс рязко зави надясно.

Същото сториха и ослепителните фарове срещу тях.

До слуха му достигна остър, нечовешки писък.

В последния миг си даде сметка, че той излиза от собствените му гърди, а не от устата на Чък…

Доктор Аби Диматео изпитваше страхотна умора и това й личеше. Двадесет и девет часа поред не беше мигнала, ако не се брои десетминутната дрямка в приемната на рентгеновото отделение. Погледна се в огледалото и усърдно затърка ръцете си в умивалнята на реанимацията. С изненада установи, че под очите й има тъмни торбички, а черната й коса е в пълен безпорядък. Часът беше десет сутринта, а тя още не беше взела душ, не беше измила дори зъбите си. Закуската й се състоеше от едно твърдо сварено яйце и чаша сладко кафе, които преди около час й подаде една от по-наблюдателните операционни сестри. Чист късмет щеше да бъде ако й остане време за обяд, а още по-голям късмет — ако успее да напусне болницата към пет, за да се прибере у дома в шест. В момента беше сигурна, че ако може да се отпусне за минутка на някой стол, това ще бъде най-големия разкош на света.

Но по време на визитацията в понеделник сутрин никой не мислеше за сядане. Още по-малко, когато тя се ръководеше от доктор Колин Уетиг — ръководител на програмата за усъвършенстване на хирурзите практиканти в болницата „Бейсайд“. Армейски генерал в оставка, доктор Уетиг беше известен със своите точни и безмилостни въпроси към младите лекари. Аби изпитваше ужас от него, също като всички останали.

В момента в главната реанимационна зала се бяха събрали единадесет практиканти, образуващи един широк полукръг от бели престилки и зелени хирургически комбинезони. Очите им бяха заковани в лицето на ръководителя на програмата, всеки от тях очакваше коварните въпроси на Генерала с напрегнато внимание. Защото всеки знаеше, че незадоволителен отговор или липса на такъв означаваше дни, а понякога и седмици специално внимание от страна на шефа, което не беше нищо друго, освен дълга поредица от унижения пред останалите, нерядко придружени с хаплива ирония.

Групата вече беше отхвърлила четири следоперативни случаи, чиито планове за лечение и шансове за оздравяване бяха обсъдени до последния детайл. В момента бяха заобиколили легло №11, на което лежеше новоприетата пациентка на Аби.

Тя пристъпи напред и започна да докладва. В ръцете си държеше болничния картон, но изобщо не поглеждаше в него. Представи случая по памет, заковала очи в строгото лице на Генерала.

— Тридесет и четири годишна жена от бялата раса, приета в травматологията в един часа през нощта след челен сблъсък на магистрала номер 90. Интубирана и стабилизирана на място, докарана тук по въздуха. В спешното отделение установяват многобройни вътрешни травми — няколко фрактури на черепа, фрактура на лявата ключица и раменната кост, плюс дълбоки порезни рани по лицето. След първоначалния преглед установих следното: пациентката е добре охранена бяла жена със средно телосложение, която не реагира на стимуланти. Тук изключвам присъствието на някои съмнителни екстензорни реакции…