Кийра Кас - Изборът

книга първа от поредицата Изборът

Когато намерихме писмото в пощенската кутия, майка ми подскочи до небето от радост. Вече си беше наумила, че всичките ни проблеми са решени, изпарили са се във въздуха. Единствената спънка в плана й бях аз. Не бих се описала като особено непокорна дъщеря, но и моето търпение си имаше граници.

Нямах никакво желание да се превръщам в кралска особа. Нито пък в Единица. Не исках дори да се опитвам.

Скрих се в стаята си, единственото убежище от глъчта в пренаселената ни къща, мъчейки се да измъдря някой аргумент против приумицата й. До момента разполагах само с цяла камара лични убеждения... А далеч не ми се вярваше да се вслуша в някое от тях.

Нямаше начин да се скатавам още кой знае колко. Наближаваше време за вечеря, а в качеството ми на най-възрастното отроче, останало в дома ни, готварската шапка се падаше на мен. Изхлузих се от леглото и влязох в змийското гнездо. Майка ми ме удостои с кръвнишки поглед, но не и с думи.

Повъртяхме се мълчаливо из кухнята, приготвяйки пилешко, спагети и глазирани ябълкови резенчета, после сервирахме за петима на масата в трапезарията. Излъжех ли се да вдигна очи от ръцете си, мама впиваше укорителен поглед в мен, сякаш си въобразяваше, че успее ли да ме засрами, бързо ще склоня. Често се пробваше. Например когато отказвах да приема някоя работна възможност, понеже знаех, че семейството домакин се държи излишно грубо. Или пък когато ме караше да чистя като луда, ако не можехме да си позволим услугите на някоя Шестица.

Понякога номерът й се получаваше. В други случаи - не. А точно в тази насока бях непоклатима.

Направо я вбесявах, когато проявявах упорство. Но все пак от нея го бях наследила, така че нямаше какво да се чуди. Не всичко обаче опираше до мен. Напоследък майка ми беше видимо напрегната. Лятото вървеше към края си и студът идеше по петите му. А заедно с него - и тревогите.

С гневен трясък мама остави каната с чай по средата на масата. Лигите ми потекоха само при мисълта за ароматния чай с лимон. Но беше най-разумно да изчакам; не ми се щеше да изпия полагаемата ми се чаша преди вечеря, а после да преглъщам храната с чиста вода.

- Толкова ли ще е страшно да попълниш формуляра? - наруши мълчанието си накрая, неспособна да се сдържа вече. - Изборът може да се окаже уникална възможност за теб, както и за всички нас.

Въздъхнах шумно, размишлявайки, че подобна стъпка ще е не само страшна, ами направо фатална.

За никого не беше тайна, че бунтовниците - подземните колонии, обявили се срещу Илеа, просторната ни и сравнително млада страна, - често щурмуваха двореца със свирепа мощ. Всички ги бяхме виждали в действие - в Каролина. Къщата на един от магистратите изгоря до основи, а няколко Двойки се простиха с колите си. Ами легендарното организирано бягство от затвора? За него поне донякъде ги оправдавам: пуснаха на свобода една забременяла тийнейджърка, както и Седмица - баща на девет деца.

Потенциалната опасност настрана, но имах чувството, че дори идеята да подпиша документите за Избора ме режеше като с нож. Не можах да сдържа усмивката си при мисълта за многобройните възражения, които бях способна да изтъкна.

- Последните няколко години бяха същински ад за баща ти - изсъска тя. - Прояви поне капка състрадание.

Тате. Да. Наистина исках да му помогна. На Мей и Джерад - също. Дори на майка ми, предполагам. Като излагаше нещата в тази светлина, нямах повод за усмивки. В дома ни цареше напрежение от прекалено дълго време. Питах се дали баща ми щеше да приеме този вариант като шанс за нормализиране на обстановката, дали каквото и да било количество пари можеше да ни върне щастието.

Не че положението ни беше чак толкова нетърпимо: не се борехме за оцеляването си. Поне не мизерствахме. Но и този момент не беше далеч.

Едва три касти ни деляха от самото дъно. Семейството ни се издържаше с изкуство. А художниците и класическите музиканти бяха само на три стъпки от канавката. Буквално. С големи трудности свързвахме двата края, а приходите ни зависеха пряко от сезона.

Бях прочела в един оръфан учебник по история, че някога всички големи празници били скупчени в зимните месеци. Първо някакъв си Хелоуин, след него Денят на благодарността, после Коледа, а накрая и Нова година. Нанизани като маниста.

Коледа се празнуваше и по наше време. Все пак рождената дата на божествата не се мени с годините. Но когато Илеа сключи паметния мирен договор с Китай, новогодишната вечер се премести през януари или февруари, в зависимост от лунната фаза. Всичките ни отделни празници, посветени на благодарността и независимостта, бяха обединени в един-единствен, който наричахме Ден на признателността. С голямо лятно пиршество ознаменувахме сформирането на Илеа и щастието да запазим земите си.