Кийра Кас: Изборът

Нямах представа какво е Хелоуин. Тази традиция така и не се възвърна.

Е, поне три пъти в годината всички членове на семейството се включваха в препитанието. Тате и Мей творяха, а редовните им клиенти купуваха картините за подаръци. Двете с мама изнасяхме представления по частни партита - аз пеех, а тя ми акомпанираше на пиано - и гледахме да не отказваме нито един ангажимент. Като по-малка страдах от вцепеняваща сценична треска. С времето свикнах да се възприемам като най-обикновен музикален фон. Все пак точно това представлявахме в очите на работодателите си: слухово, а не визуално развлечение.

Едва седемгодишен, на Джерад тепърва му предстоеше да открие таланта си. Оставаше му още малко време.

Съвсем скоро листата на дърветата щяха да пожълтеят и малкият ни свят отново щеше да изпадне в смут. Пет тежки месеца - едва четирима трудоспособни. И то без всякаква гаранция за работни ангажименти поне до Коледа.

В тоя ред на мисли Изборът започваше да ми прилича на спасително въже, нещо, за което можех да се хвана. Онова проклето писмо имаше силата да ме измъкне от мрака заедно с цялото ми семейство.

Вдигнах поглед към майка ми. Макар и Петица, тя беше доволно позакръглена. Странно, като се имаше предвид, че далеч не можех да я опиша като чревоугодник, пък и нямаше с какво толкова да преяжда. Вероятно беше последица от петте й раждания. Наследила бях рижавата й коса, само че в нейната вече се прокрадваха лъскави бели кичури. Бяха изникнали най-внезапно и в изобилие преди около две години. По ъгълчетата на очите й се четяха фини бръчици, въпреки че още беше сравнително млада, а докато я гледах как снове из кухнята, ми правеше впечатление, че се е прегърбила, сякаш невидим товар тегнеше върху плещите й.

Съзнавах, че носи тежко бреме. И бях наясно, че именно този факт я подтикваше към манипулативното й поведение спрямо мен. Дори в отсъствието на странични фактори се спречквахме предостатъчно, но с тихото настъпление на сивата есен нервите й се обтягаха допълнително. Знаех какво й се върти из ума: смяташе ме за вироглава, задето не исках дори да погледна онзи нищо и никакъв формуляр.

Но на този свят съществуваха някои неща - важни неща, - които обичах. А онзи лист хартия все повече и повече ми заприличваше на тухлената стена, която щеше да ме раздели с тях. Вярно - желанията ми може и да бяха за присмех. Може и да бяха напълно непостижими. Но поне си бяха лично мои. Не бях готова да пожертвам мечтите си, колкото и да държах на семейството си. Достатъчно бях пожертвала в тяхно име.

Кена беше омъжена жена, а Кота вече го нямаше, затова бързо трябваше да се приспособя към ролята си на най-голямото дете в къщата. Допринасях за домакинството с каквото можех. Организирахме графика на домашното ми обучение съобразно репетициите ми, а те обикновено се проточваха през цял ден, понеже опитвах да овладея няколко музикални инструмента наравно с пеенето.

Но с появата на писмото трудовите ми напъни все по-вече губеха значение. Във фантазиите на майка ми вече ме бяха коронясали.

Ако имах малко акъл, щях да скрия глупавото уведомление, преди татко, Мей и Джерад да бяха влезли в трапезарията. Само че дори не подозирах, че мама го беше скътала в джоба си и едва дочака да седнем на масата, за да го извади.

- „До семейство Сингър“ - изчурулика тя.

Опитах да дръпна листа от ръката й, но тя се оказа прекалено ловка. Ясно е, че рано или късно щяха да научат, но с това й представление нямаше как да не застанат на нейна страна.

- Мамо, недей! - примолих й се аз.

- Искам да чуя! - изписука Мей. Което изобщо не ме учуди. Сестричката ми беше мое копие, появило се обаче с три години закъснение. Наглед бяхме същински близначки, само че характерите ни се различаваха от небето до земята. За разлика от мен малката бърборана кипеше от надежди. И новоизлюпени любовни страсти. Навярно цялата картинка й се струваше безумно романтична.

Усетих как страните ми пламват от срам. Татко се заслуша с интерес, а Мей направо подскачаше от вълнение. Джерад, малкото глупаче, продължаваше да си яде невъзмутимо. Майка ми се прокашля и подхвана отново:

- „По последни статистически данни към настоящия момент в дома ви пребивава неомъжена жена на възраст между шестнайсет и двайсет години. Бихме искали да ви известим за предстоящата възможност да засвидетелствате почитта си към велика Илеа.“

Мей отново нададе писък и ме сграбчи за ръката.

- За теб става дума!