Кийра Кас: Изборът

Още с влизането в тясното ми прибежище усетих нечие присъствие. Някой се спотайваше в далечния ъгъл. Ненадейно дишането ми се ускори. Оставих храната върху дъсчения под и присвих очи в мрака. Гостенинът се поразмърда и запали жалък остатък от свещ. Светлината беше оскъдна - едва ли се виждаше откъм къщата, - но достатъчна. С дяволита усмивка на уста пришълецът пръв се обади:

- Здрасти, красавице.

Пропълзях по-навътре в дървената къщичка. Представляваше куб със страна от метър и половина; дори Джерад не можеше да стои изправен тук. Но аз обичах това място. Единствените отвори бяха тесният вход и мъничкото прозорче на отсрещната стена. Разнебитена степенка в ъгъла служеше като поставка за свещи, а подът беше застлан с малко килимче, толкова протрито, че беше все едно да седиш на голите дъски. Скромно гнезденце, но поне си беше мое. Наше.

- Моля те, не ме наричай красавица. Първо майка ми, после Мей, а сега и ти. Започвате да ми лазите по нервите. - Както омагьосано ме гледаше, Аспен явно не споделяше ниското ми самомнение. По устните му грейна усмивка.

- Не мога да се сдържа. По-красиво нещо от теб не съм виждал. Нямаш право да ми се сърдиш, задето се възползвам от малкото удобни случаи да ти го казвам. - Той протегна ръце, обви с длани лицето ми и впери поглед дълбоко в очите ми.

Само толкова ми трябваше. Устните му намериха моите и всички останали мисли изхвърчаха от съзнанието ми. Изпариха се и Избора, и семейните проблеми, и Илеа дори. В света ми съществуваха единствено ръцете на Аспен върху гърба ми, дъхът му по страните ми. Зарових пръсти в смолисточерната му коса, влажна още от среднощния душ - все по това време се къпеше, - и ги оплетох здраво в къдриците му. Ухаеше на домашния сапун на майка си. По цял ден си мечтаех за тая миризма. Откъснахме се един от друг, а по устните ми се разля блажена усмивка.

Беше седнал с широко отворени крака и аз се намърдах странично между тях, като дете в скута на мама.

- Извинявай, че съм кисела. Просто... днес по пощата пристигна едно глупаво писмо.

- А, да, онова писмо - въздъхна Аспен. - Вкъщи получихме две.

Нищо чудно. Близначките тъкмо бяха навършили шестнайсет.

Докато говорехме, Аспен изучаваше лицето ми. Имаше такъв навик - сякаш се опитваше наново да запечата чертите ми в паметта си. От цяла седмица не се бяхме виждали, а и двамата се побърквахме, минеха ли повече от няколко дена.

Аз също не пропусках шанса да го поогледам. От всички касти накуп Аспен беше най-привлекателното момче в целия град. Имаше тъмна коса и зелени очи, а зад усмивката му сякаш се криеше неустоима тайна. Беше висок, но не и върлинест. Слаб, но не и кльощав. На смътната светлина под очите му се открояваха тъмни торбички; несъмнено цяла седмица беше работил до късно. Черната му тениска беше прокъсана на няколко места, също като опърпаните дънки, които не сваляше.

Как само ми се искаше да ги закърпя. Такава беше най-възвишената ми амбиция. Не исках да съм принцеса на Илеа. Само на Аспен.

Липсваше ми до болка. Понякога обезумявах от мисли по него. А дойдеше ли ми в повече, грабвах някой музикален инструмент. Благодарение на Аспен се бях превърнала в музикант. Направо ме подлудяваше.

А това не беше никак добре.

Аспен беше Шестица. Шестиците бяха слуги и превъзхождаха Седмиците единствено по това, че получаваха по-добро образование и вършеха къщна работа. Аспен притежаваше завиден интелект и убийствен чар, но не беше прието жена да се задоми с по-нисшестоящ от нея. Мъж от по-долна каста можеше да поиска ръката й, но рядко получаваше съгласие. Брачният съюз с човек от различна каста намесваше цял куп бумащина и деветдесетдневно чакане, преди изобщо да бъдат зачекнати основните правни въпроси. Често разправяха, че това отлагане на събитието давало време за размисъл. Така че интимните ни отношения и пренебрегването на вечерния час в Илеа можеха да ни навлекат големи неприятности. А в каква истерия щеше да изпадне майка ми само!

Но аз обичах Аспен. Обикнала го бях преди почти две години. И чувствата ни бяха споделени. Докато седях в прегръдките му, не можех дори да си се представя в Избора. Та аз вече бях намерила мъжа на живота си.

- Какво е мнението ти? За Избора говоря - попитах аз.

- Ами какво - нормално. И той, клетникът, все някак, трябва да си намери женичка. -Гласът му беше пропит със сарказъм. А мен ме интересуваше откровеното му мнение.

- Аспен.