Кийра Кас: Елитът

Анджелиският въздух беше притихнал, затова полежах още малко, заслушана в дишането на Максън. Все по-рядко се случваше да го уловя в истински спокоен, ведър момент и исках да се потопя напълно в този, благодарна, че принцът изглеждаше най-щастлив, когато оставахме насаме един с друг.

Откакто броят на претендентките в Избора се беше съкратил до шест, ми се струваше по-напрегнат дори от деня, в който всичките трийсет и пет момичета бяхме пристигнали в двореца. Навярно си беше въобразявал, че ще разполага с повече време да направи избора си. А колкото и да не ми се щеше да си го призная, разбирах, че аз бях причината да му трябва още време за размисъл.

Принц Максън, наследник на илейския трон, ме харесваше. Преди седмица ми беше заявил, че дойдеше ли моментът, в който без всякакви задръжки можех да кажа, че и аз изпитвам същите чувства към него, щеше да сложи край на състезанието. Неведнъж обмислях тази идея, питах се какъв ли щеше да е животът ми, ако станех негово момиче.

Усложнението обаче идваше от там, че Максън не беше само мой. Делях го с още пет участнички — момичета, които извеждаше на срещи и в чиито уши шепнеше, а това ме притесняваше. Освен това, приемех ли Максън, автоматично приемах и короната, мисъл, която обикновено избутвах назад в съзнанието си, най-малкото защото още не можех да си представя такова бъдеще.

Стоеше и въпросът с Аспен, разбира се.

Официално вече не бяхме заедно — беше скъсал с мен още преди да изтеглят името ми за участие в Избора, но когато се появи в двореца като войник от стражата, всички онези чувства, от които се бях стремила да избягам, отново заляха сърцето ми. Аспен беше първата ми любов, погледнех ли го… отново се превръщах в неговото момиче.

Максън не знаеше, че Аспен е дошъл в двореца, но пък беше наясно, че в родния ми град има човек, раздялата с когото се опитвах да преодолея, затова с присъщото си великодушие ми даваше време да се изтръгна от миналото, докато той самият търсеше друга съпруга, в случай че не успеех да го обикна.

Той помести глава и вдиша малко над челото ми, а аз отново се замислих какво ли щеше да е чувството, ако просто се отдадях на любовта си към Максън…

— Знаеш ли кога за последно съм гледал звездите? — попита ме той.

Намърдах се по-близо до него върху одеялото ни, търсейки топлината му в прохладната анджелиска нощ.

— Нямам представа.

— Преди няколко години по време на урок по астрономия с един от преподавателите ми. Ако се вгледаш внимателно, ще видиш, че звездите са с различни цветове.

— Чакай малко. Казваш ми, че последно си гледал звездите с научна цел? Ами за удоволствие?

Той се изкиска.

— Удоволствие. Ще трябва да го вместя някъде между бюджетните съвещания и срещите на комисията по инфраструктура. А, за малко да забравя и военното планиране, в което, между другото, никак не ме бива.

— В какво друго не те бива? — полюбопитствах аз, прокарвайки длан по колосаната му риза. Насърчен от допира, Максън зарисува малки кръгчета по рамото ми с пръстите на ръката, върху която бях полегнала.

— Защо те интересува? — попита той с престорено раздразнение.

— Защото все още не знам почти нищо за теб. А имам чувството, че си безпогрешен. Радвам се, като изскачат доказателства за противното.

Той се понадигна на лакът и впери поглед в лицето ми.

— Отлично знаеш, че не съм безпогрешен.

— Малко ти остава — отвърнах аз. Телата ни се докосваха едва-едва. Коленете, ръцете, пръстите…

Максън поклати глава с кротка усмивка на устните си.

— Добре. Значи, зле съм във военното планиране. Никакъв ме няма. Освен това ми се струва, че ще съм пълно бедствие в кухнята. Не че съм опитвал да готвя, но…

— Никога?

— Вероятно си забелязала тумбите служители, които те затрупват със сладкиши? За твое сведение, изхранват и мен.

Изхихиках се. Вкъщи постоянно бях помагала с готвенето.

— Още — настоях аз. — В какво друго не те бива?

Той ме придърпа към себе си, а в кафявите му очи заблещука тайнствена искрица.

— Наскоро открих едно нещо…

— Изплюй камъчето!

— Оказва се, че изобщо не съм способен да стоя далеч от теб. Това е крайно тежък недостатък.

Усмихнах се.

— Опитвал ли си изобщо?

Той си придаде умислен вид.

— Ами, всъщност не. И нямам никакво намерение.

Посмяхме се тихо в обятията си. В подобни моменти наистина ми беше лесно да си представя бъдещето така.