Кийра Кас: Елитът

Шумоленето на листата и тревата ни подсказа, че някой се приближава. Въпреки че поведението ни беше напълно допустимо, се почувствах малко притеснено и веднага се надигнах от одеялото. Максън също стана точно преди един от стражите да заобиколи живия плет, зад който лежахме.

— Ваше Височество — поздрави той с поклон. — Простете, че се натрапвам, сър, но не е препоръчително да се застоявате навън по това време. Бунтовниците може да…

— Ясно — въздъхна Максън. — Прибираме се.

Стражът си тръгна, а Максън отново се обърна към мен.

— Ще ти разкрия още един мой недостатък: започвам да се изнервям от стражите. Омръзна ми да се разправям с тях.

Стана и ми подаде ръка. Поех я, наблюдавайки горчивата тревога в очите му. От началото на Избора бяхме преживели две бунтовнически нападения — едно от умерено разрушителните Северняци и едно от смъртоносните Южняци, и дори с този си малък опит можех да разбера изтощението му.

Максън вдигна одеялото и го поизтръска, очевидно недоволен, задето бяха прекъснали среднощната ни среща.

— Хей — привлякох вниманието му аз. — Много се забавлявах.

Той кимна.

— Наистина — уверих го и отидох до него. Той прехвърли одеялото в едната си ръка, за да ме прегърне с другата. — Пак трябва да го направим някой път. Тъкмо ще ми кажеш коя звезда какъв цвят е, защото аз изобщо не ги различавам.

Максън се усмихна тъжно.

— Понякога ми се ще обстоятелствата да бяха по-незаплетени, по-нормални.

Доближих се да го прегърна, а Максън пусна одеялото на земята и отвърна на прегръдката ми.

— Не се обиждайте, Ваше Височество, но дори и без стражите, пак нямаше да сте нормален.

Изражението му се поразведри, но въпреки това остана сериозно.

— Ако бях нормален, щях да съм ти по-симпатичен.

— Колкото и да ти е трудно да повярваш, харесвам те точно такъв, какъвто си. Просто ми е нужно повече…

— Време. Знам. Готов съм да ти го дам. Само ми се ще да мисля, че като свърши, ще си решила да останеш с мен.

Извърнах поглед. Не можех да му обещая нищо. Отново и отново съпоставях Максън и Аспен в сърцето си, но никой от двамата не изпъкваше пред другия. Като изключим моментите, които прекарвах насаме с единия от тях. Онази нощ например се изкушавах да обещая на Максън, че накрая ще съм само негова.

И все пак не можех.

— Максън — прошепнах, виждайки колко е обезсърчен от мълчанието ми. — Не мога да се зарека. Мога само да ти кажа, че искам да съм тук. Искам да разбера дали има как да… да… — Запънах се аз, несигурна в думите си.

— Да сме заедно? — подхвърли Максън.

Усмихнах се доволна, че така лесно прочете мислите ми.

— Да. Искам да разбера дали има как да бъдем заедно.

Той отметна кичур коса зад рамото ми.

— Мисля, че шансовете са доста добри — заяви с делови тон.

— Аз също. Просто… дай ми малко време, става ли?

Той кимна с по-истинска усмивка на лицето си. Така исках да приключим вечерта си… с надежда. Е, и с още едно нещо. Прехапах устна и се долепих до Максън с красноречив поглед.

Без секунда двоумение, той се приведе и ме целуна. Устните му бяха топли, нежни и ме накараха да се почувствам обожавана, събудиха у мен копнеж за още. Можех да остана така с часове, да видя дали ще се наситя някога, но Максън се отдръпна твърде скоро.

— Да вървим — подкани ме игриво и ме затегли към двореца. — По-добре да се връщаме вътре, преди стражите да са ни погнали с коне и копия.

Когато Максън ме остави при стълбището, умората се стовари отгоре ми като цяла стена. Едва се довлачих до втория етаж, но като свърнах зад ъгъла към стаята си, се съвзех за част от секундата.

— А! — възкликна Аспен, който бе не по-малко изненадан да ме види. — Май това ме прави най-невежият страж на света… през цялото време си мислех, че си вътре.

Изкисках се. Нощем в стаята на всяко от момичетата от Елита трябваше да има поне по една прислужничка. Тази идея хич не ми допадаше, затова Максън беше настоял да сложи страж на пост пред стаята ми, в случай че изникнеше спешност. Парадоксалното беше, че обикновено ме бранеше точно Аспен. Знанието, че всяка нощ стоеше точно пред вратата ми, ме изпълваше със странна смесица от приятна тръпка и ужас.

Шеговитият тон моментално напусна гласа му, когато осъзна очевидната причина да не съм под завивките. Прокашля се многозначително.

— Добре ли си прекара?

— Аспен — прошепнах аз, озъртайки се наоколо. — Не се сърди. Участвам в Избора и това се очаква от мен.

— И какъв шанс имам аз, Мер? Как да се съревновавам за теб, когато общуваш само с конкурента ми?