Кийра Кас: Сирената

Странно е какво съхраняваме в душата си, какво помним, след като всичко свърши. Все още виждам в мислите си дървената ламперия, с която бяха облицовани стените на каютата ни, и си спомням колко мек беше килимът. Не съм забравила аромата на солената вода, който изпълваше въздуха и полепваше по кожата ми, нито звънкия смях на брат ми в съседната каюта, сякаш бурята беше вълнуващо приключение, а не същински кошмар.

Страхът и тревогата обаче бяха засенчени от раздразнението, което се усещаше в обстановката. Бурята осуетяваше плановете ни за вечерта - никой нямаше да танцува на горната палуба. Такива бяха злочестините на тогавашния ми живот: толкова незначителни, че ме е срам дори да мисля за тях. Но така беше едно време, в дните, когато имах чувството, че живея във вълшебна приказка.

- Ако това клатене не спре скоро, няма да ми остана време да си оправя косата за вечеря - оплака се мама. Погледнах я от пода, където лежах в отчаян опит да не повърна. Майка ми блестеше като кинозвезда, а изкусно оформените вълни на косата й изглеждаха съвършено. Но тя никога не беше доволна. - Ставай - нареди ми тя, свеждайки поглед към мен. - Ами ако някой от прислужниците влезе?

Завлякох се до най-близкия шезлонг, както винаги изпълнителна, макар че и това положение не беше кой знае колко подобаващо за дама. До онзи съдбовен ден ваканцията ни не се открояваше с нищо необичайно - най-обикновено семейно пътуване от точка А до точка Б. Вече дори не си спомням накъде плавахме. Спомням си единствено, че го правехме, както винаги, в лукс. Бяхме едно от малкото семейства, чието състояние бе оцеляло сред Депресията - и мама обичаше да парадира с това пред хората. Затова и се намирахме в красив апартамент с големи прозорци и лична прислуга. Точно в онзи момент обмислях дали да не извикам някой от тях да ми донесе кофа.

И точно в онзи момент през мъглявината на отпадналостта до ушите ми долетя странен звук. Беше като далечна приспивна песен, която някак събуди и любопитството, и жаждата ми. Вдигнах замаяна глава и видях, че мама също гледа към прозореца, търсейки източника на звука. Очите ни се срещнаха за момент, сякаш и двете искахме да се уверим, че наистина го чуваме. След като получихме нужното потвърждение една от друга, отново насочихме погледи към прозореца. Музиката се лееше опияняващо красива, като благоговеен химн.

Татко надникна в стаята с лепенка на врата - явно се беше порязал, опитвайки да се обръсне по време на бурята.

- Това оркестърът ли е? - попита той. Гласът му беше спокоен, но отчаянието в очите му ме уплаши.

- Вероятно. Но звучи сякаш идва отвън, не смяташ ли? - отвърна напрегнато мама, внезапно останала без дъх и неспокойна, после преглътна развълнувано с ръка на врата си. - Да проверим.

Скочи от стола и грабна пуловера си. Смаях се. Тя ненавиждаше дъжда.

- Но, мамо, гримът ти. Току-що каза...

- О, не го мисли това - махна небрежно с ръка и наметна раменете си с кремава жилетка. - Няма да се бавим. Ще го оправя, като се върнем.

- Аз май ще остана тук.

Музиката привличаше и мен също толкова силно, но студената пот по лицето ми ми напомни, че може всеки момент да повърна. Едва ли беше добра идея да напускам стаята ни в това състояние, затова се свих още повече на шезлонга, устоявайки на мощния импулс да стана и да ги последвам.

Мама се обърна и ме погледна в очите.

- Ще съм по-спокойна, ако ти си до мен - пророни с усмивка.

Това бяха последните думи, които я чух да казва.

Въпреки че отворих уста да възразя, нещо ме накара да стана и да прекося каютата. Този път не просто се подчинявах на майка си. Изпитвах потребност да се кача на горната палуба. Да се доближа до песента. Ако бях останала в каютата, навярно щях да се окажа в капан и да потъна заедно с кораба. Така поне щях да съм със семейството си. В рая или ада, или никъде, ако всичко се окажеше просто лъжа. Но не.

Тръгнахме нагоре по стълбите, където вече се трупаха десетки други пасажери. В този момент проумях, че нещо не е наред. Някои препускаха, пробиваха си път през тълпите, а други приличаха на сомнамбули.

Излязох под поройния дъжд и спрях да се огледам. Запуших си ушите с длани, за да заглуша жестокия грохот и хипнотичната песен и опитах да се ориентирам какво става. Двама мъже профучаха край мен и скочиха зад борда, без дори да се замислят. Но бурята не беше толкова унищожителна, че да се налага евакуация, нали така?