Кийра Кас: Сирената

Но веднага се почувствах зле. Знаех, че намеренията му не са лоши и не исках да нараня чувствата му. Въпреки това се канех да прибягна до най-грубия ход и просто да си тръгна, когато той извади ръката от джоба си и я протегна към мен.

- Аз съм Акинли между другото - отбеляза той и зачака отговор от моя страна. Опулих се насреща му, не бях свикнала хората да преглъщат току-така мълчанието ми. - Знам, че е доста странно - прочете грешно недоумението ми той. - Нещо като семейно име е. Някога е било фамилно в рода на майка ми.

Ръката му остана протегната към мен. Обичайната ми реакция би била да избягам. Но Елизабет и Миака успяваха да общуват с околните. За бога, та Елизабет сменяше любовниците си като носни кърпи, без да пророни нито дума. А и нещо в това момче ми се струваше... различно. Може би беше начинът, по който крайчетата на устните му се издигаха в усмивка, без дори да се замисля, или топлият глас, който се търкулваше от гърлото му като пухкави облаци. Нещо ми подсказваше, че ако го срежа, ще нараня своите чувства повече от неговите, ще съжалявам.

Поех ръката му внимателно, сякаш се боях да не счупя някой от двама ни. Надявах се да не забележи колко студена е кожата ми.

- А ти как се казваш? - подкани ме той.

Въздъхнах, сигурна, че това вече щеше да сложи край на разговора ни, колкото и да не исках. Представих се на езика на глухонемите и той се облещи насреща ми.

- О, леле. Значи досега четеш по устните ми?

Поклатих глава.

- Тоест чуваш?

Кимнах.

- Но не можеш да говориш. Аха, ясно. - Той затупа джобовете си с длани, а аз опитах да надвия ужаса, плъзнал по гръбнака ми.

Нямаше много правила, но за сметка на това бяха строги. Мълчи в присъствието на хора, докато не дойде време да запееш. Дойде ли време, запей без колебания. Ако моментът не е настъпил, не разкривай по никакъв начин тайната ни. Едно беше да се разхождам по улицата или да седя под някое дърво. Но опитът за истински разговор беше съвсем друго. Поставяше ме в много опасна ситуация.

- А, ето я - обяви той, като извади химикалка от джоба си. - Само че нямам хартия, затова ще трябва да пишеш по ръката ми.

Вперих замислен поглед в кожата му. Кое име да използвам? Онова от шофьорската книжка, която Миака ми купи през интернет? Онова, с което се бях подписала на договора за наем на къщата ни на плажа? Онова, под което се бях подвизавала в предишния град? Можех да избирам от сто имена.

Вероятно сглупих, но му дадох истинското.

- Кален? - прочете той от кожата си.

Кимнах, изненадана от това колко освобождаващо беше поне един човек на планетата да знае истинското ми име.

- Много е красиво. Приятно ми е да се запознаем.

Отвърнах му с тънка усмивка, все още притеснена. Не ме биваше в размяната на любезности.

- Страхотно е, че посещаваш обикновен университет, при положение че използваш езика на глухонемите. А аз се имах за смел само задето напуснах родния си щат - присмя се той на себе си.

Въпреки че се чувствах доста напрегната, не можех да не се възхитя от желанието му да поддържа разговора. Малко хора биха постъпили така в подобна ситуация. Той посочи отново към книгите пред мен.

- Е, хм, ако наистина решиш да организираш парти и ти е нужна помощ с тортата, кълна се, мога да се стегна, поне колкото да не съсипя всичко.

Вдигнах едната си вежда.

- Сериозно говоря! - Той се засмя, сякаш бях казала някаква шега. - Както и да е, успех със сладкарството. И до скоро виждане.

Той ми махна срамежливо и продължи с количката си напред по пътеката между масите. Изпратих го с поглед. Бях сигурна, че ще запомня рошавата му коса, която изглеждаше брулена от вятър дори на закрито, и добротата в очите му. И щях да се мразя, задето съм съхранила тези подробности в паметта си, ако пътищата ни се пресекат в някой от мрачните дни - дни като онзи, в който Кери и Уорнър ме бяха срещнали.

Въпреки това бях благодарна. Не си спомнях кога за последно се бях чувствала като човек.

Какво искаш да правим тази вечер? - попита Елизабет, пльосвайки се на дивана. Отвъд прозореца зад нея светлината преминаваше от синьо в розово и оранжево и аз отбелязах мислено поредния ден от хилядите, които ми оставаха. - Честно казано, не ми се ходи на клуб.

- Чакай малко, чакай малко! - Вдигнах драматично ръце. - Да не си болна? -пошегувах се.

- Ха-ха - отвърна тя. - Просто съм в настроение за нещо друго.

Миака вдигна поглед от общия ни лаптоп.

- Къде е ден? Може да отидем в музей.