Кийра Кас: Сирената

Погледнах към най-малкия си брат и го видях да поглъща дъжда като дива котка сурово месо. Когато един човек до него опита да стори същото, двамата се скараха за дъждовните капки. Заотстъпвах назад и потърсих с поглед средния ми брат. Така и не го намерих. Беше се слял с тълпата, устремена към парапета. Всички скочиха зад борда, преди да осъзная какво виждат очите ми.

Тогава зърнах родителите си - както се държаха за ръце, облегнати с гръб на парапета, просто се прехвърлиха отвъд него. С усмивки на лицата. Изпищях от ужас.

Какво се случваше? Светът се беше побъркал ли?

Една нота ме заплени и ме накара да отпусна ръце до тялото си. Песента внезапно завладя целия ми свят. Тревогите ми избледняха. Нещо ми подсказваше, че наистина щях да се почувствам по-добре във водата - в прегръдката на вълните, вместо под шибащия дъжд. Струваше ми се превъзходна. Изпитвах нужда да отпия от нея. Да напълня стомаха, сърцето, белите си дробове с нея.

Завладяна от това помитащо желание, запристъпвах към парапета. С такова удоволствие щях да утоля дълбоката си жажда. Дори не усетих как се изкачвам по перилата, не усетих нищо, докато силният сблъсък с водата не ми върна разсъдъка.

Всеки момент щях да умра.

„Не! - мислех си, докато се мъчех да изплувам до повърхността. - Не съм готова още! Искам да живея!" Деветнайсет години не стигаха. Толкова много храни не бях опитала, толкова много места не бях посетила. Исках да имам съпруг, семейство. Но сега щях да загубя всичко само за миг.

„Наистина ли?"

Нямах време да се съмнявам в гласа, който чувах.

„Да!"

„Какво би дала, за да оцелееш?"

„Всичко!"

Тогава усетих нещо сред бушуващите води. Сякаш нечия ръка ме бе обвила през кръста и ме теглеше умело нагоре, през купища тела, докато не изплувах. След секунда вече лежах по гръб на твърда повърхност и се взирах в очите на три нечовешки красиви момичета.

За момент забравих и ужаса, и недоумението. Забравих бурята, семейството си, страха. Съществуваха единствено тези прелестни, съвършени лица. Огледах ги с присвити очи и направих единственото предположение, което ми се струваше логично в онзи момент.

- Вие ангели ли сте? - попитах ги. - Мъртва ли съм?

Момичето с очи, зелени като смарагдите в обиците на мама, и развята искрящочервена коса се приведе към мен.

- Не. Напълно жива си - увери ме тя с мелодичен британски акцент.

Вперих поглед в нея. Щом още бях жива, защо не усещах солената вода в гърлото си? Защо очите ми не горяха? Защо не усещах паренето по лицето си от сблъсъка с вълните? Всъщност се чувствах прекрасно, като нова. Или сънувах, или бях мъртва. Друго обяснение нямаше.

В далечината се чуваха писъци. Повдигнах глава и видях задната част на кораба ни точно над вълните. Поклащаше се над водата като в сън.

Поех си няколко насечени глътки въздух, чудейки се как така все още дишах, докато други се давеха навсякъде около мен.

- Какво си спомняш? - попита червенокосата.

Поклатих глава.

- Килима. - Разрових паметта си, но тя като че ли беше потънала в мъгла. - И косата на майка ми - добавих с пресипнал глас. - После се озовах във водата.

- Поиска ли да живееш?

- Да - изломотих и се зачудих дали не чете мислите ми, или просто всички останали си бяха помислили същото. - Кои сте вие?

- Аз съм Мерилин - отвърна любезно тя. - Това е Ейслинг. - Посочи русото момиче, което ми се усмихна сърдечно. - А това е Номбеко. - Кожата на Номбеко беше тъмна като нощното небе и като че ли нямаше никаква коса.

- Ние сме певици. сирени. Слугини на Океана - обясни Мерилин. - Тук сме, за да й помагаме. Да Я... храним.

Присвих очи.

- С какво се храни Океана?

Мерилин извърна очи към потъващия кораб и аз проследих погледа й. Вече

почти всички гласове бяха стихнали.

Ясно.

- Такъв е дългът ни. Скоро може да стане и твой. Ако й отдадеш времето си, Тя ще ти върне живота. От днес нататък, през следващите сто години, няма да боледуваш, нито да страдаш, и няма да остарееш нито с ден. Когато времето ти изтече, ще си върнеш гласа и свободата. Ще можеш отново да живееш постарому.

- Аз... съжалявам - заекнах. - Не ви разбирам.

Момичетата се усмихнаха, но в очите им се четеше тъга.

- Едва ли е възможно да разбереш още сега - увери ме Мерилин. Прокара пръсти през косата ми, сякаш вече бях една от тях. - Повярвай ми, на никоя от нас не й беше лесно да го приеме. Но рано или късно ще успееш.

Изправих се внимателно и за моя огромна изненада установих, че стоя на повърхността на водата. В далечината се виждаха още няколко души, борещи се с вълните, сякаш си мислеха, че имат шанс да се спасят.