Кийра Кас: Сирената

- Майка ми е там някъде - казах умолително.

Номбеко въздъхна с горестен поглед.

Мерилин преметна ръка през раменете ми, отправила взор към разрухата.

- Имаш избор - прошепна в ухото ми. - Да останеш с нас или да си отидеш с нея. Да си отидеш с нея. Не да я спасиш.

Замълчах. Истината ли говореше? Нима можех да избера смъртта?

- Каза, че си готова да дадеш всичко, за да оцелееш - напомни ми тя. - И наистина се моля да е така.

Разпознах надеждата в очите й. Не искаше да се разделя с мен. Навярно беше видяла достатъчно смърт за един ден.

Кимнах. Щях да остана с тях.

Тя ме придърпа в обятията си и прошепна в ухото ми:

- Добре дошла в сестринството на сирените.

Неусетно се озовах под вода и нещо студено нахлу във вените ми. Но макар че ме уплаши, не изпитах почти никаква болка.

ОСЕМДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

3ащо? - попита тя с подпухнало след удавянето лице.

Вдигнах ръце, за да я предупредя да не се доближава повече, да й дам да разбере без думи, че съм смъртоносна. Но беше очевидно, че не се бои от мен. Искаше отмъщение. И щеше да си го набави независимо от всичко.

- Защо? - повтори настоятелно. Около единия й крак се беше усукало водорасло и се влачеше по пода след нея с глух, влажен звук.

Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги възпра.

- Бях длъжна.

Тя дори не потрепна от гласа ми, а продължи да крачи към мен. Дотук бях. Най-сетне щях да си платя за стореното.

- Имах три деца.

Отстъпвах назад в търсене на изход.

- Не знаех! Кълна се, не знаех!

Спря едва на сантиметри от мен. Зачаках да ме удари или да ме стисне за гушата, да отмъсти някак за живота, който й бяхме отнели без време. Но тя просто стоеше на мястото си с килната настрани глава, изцъклени очи и посиняла кожа.

Докато не ми се нахвърли.

Събудих се с ням писък, размахвайки ръце в празния въздух пред себе си. Накрая осъзнах - било е сън. Просто сън. Долепих длан до гърдите си, за да усмиря подивялото си сърце. Но вместо кожа, ръката намери гърба на албума ми с изрезки. Вдигнах го пред лицето си, оглеждайки старателно подредените страници, пълни с изрязани от вестниците статии. Така ми се падаше, щом се бях занимавала с него точно преди сън.

Тъкмо преди да заспя бях довършила страницата за Кери Страус. Тя беше една от последните жертви, които ми се наложи да намеря от най-скорошното ни корабокрушение. Оставаха ми само още двама пасажери и щях да имам информация за всички изгубени души. „Аркатия" можеше да се окаже първият ми напълно разкрит кораб.

Ярките очи на Кери ме гледаха от снимката, която бях взела от уебсайта, създаден в нейна памет. Навярно го поддържаше овдовелият й съпруг, стараейки се междувременно да сготви нещо по-интересно от обикновени спагети за трите си осиротели деца и да смогва с ежедневната си работа. Кери изглеждаше пълна с амбиции, излъчваше стремителност, която я обгръщаше като сияние.

А аз й отнех всичко това. Откраднах го и го хвърлих на Океана.

- Поне си имала някого - казах на снимката й. - Поне е имало кой да плаче за теб, когато си си отишла.

Искаше ми се да можех да й обясня с какво стойностният живот, прекъснат ненавременно, е за предпочитане пред празния живот, продължаващ сякаш цяла вечност. Затворих албума и го прибрах в сандъка при другите, всеки посветен на различно корабокрушение. Едва шепа хора можеха да разберат как се чувствам, а имах чувството, че невинаги успяваха.

С тежка въздишка се отправих към всекидневната, където гласовете на Елизабет и Миака ехтяха по-силно от допустимото.

- Кален! - поздрави ме Елизабет. Аз минах с тихи стъпки покрай всички прозорци, за да се уверя, че са затворени. И двете знаеха колко важно е никой да не ни чуе, но така и не се научиха на необходимата предпазливост. - На Миака току-що й хрумна поредната идея за бъдещето й.

Обърнах очи към Миака. Дребничка и тъмна във всяко едно отношение, освен по душа, тя бе успяла да спечели симпатиите ми още от първите минути на познанството ни.

- Е, слушам - отвърнах и седнах на стола в ъгъла.

Миака ми се усмихна широко.

- Дойде ми наум да си купя галерия.

- Наистина? - Вдигнах учудено вежди. - Значи искаш да притежаваш изкуство, вместо да го създаваш?

- Не мисля, че някога ще спреш да рисуваш - заяви замислено Елизабет.

Кимнах с глава.

- Твърде талантлива си.

Миака продаваше творбите си в интернет от години. Дори сега, докато разговаряхме, пишеше нещо на телефона си и бях сигурна, че урежда поредната голяма продажба. Фактът, че дори една от нас притежаваше телефон, ми се струваше абсурден - сякаш имаше на кого да се обаждаме, - но на нея й харесваше да поддържа връзка със света. - сигурно е забавно да отговаряш за нещо важно.