Кийра Кас - Сирената

Елизабет поклати глава.

- Не мога да разбера какво те привлича в такива тихи сгради. Все едно ние не сме достатъчно тихи.

- Пхх! - Изгледах я под вежди. - Ти, тиха?

Елизабет ми се оплези и отиде с подскоци при Миака.

- Какво гледаш?

- Проучвам за парашутни скокове.

- Олеле! Това вече ми звучи добре!

- Не се навивай. Засега само проучвам. Чудно ми е какво ли ще се случи с адреналина ни, ако направим нещо подобно - каза замислено Миака, докато си водеше записки в тефтерче до компютъра. - Така де, дали ще има скок в нивата. Изкисках се.

- Миака, за приключение ли се готвиш или за научен експеримент?

- По малко от двете. Чувала съм, че приливът на адреналин може да променя възприятията: да замъгли погледа ти или да замрази някой момент пред очите ти. Мисля, че ще е интересно да направим нещо такова, да видим какво е, а после да го представим чрез изкуството.

Усмихнах се.

- Признавам, находчиво е. Но трябва да има и по-добър начин да раздвижим кръвта във вените си от самолетните скокове.

- Дори нещо да се обърка, ще оцелеем, нали? - попита Миака и двете се обърнаха към мен, сякаш бях веща по въпроса.

- Така ми се струва. Но при всички случаи мен не ме бройте за това приключение.

- Да не би да те е страх? - попита Елизабет със задгробен глас.

- Не - отрекох. - Просто нямам желание.

- Страх я е, че ще си навлече неприятности - предположи Миака. - Че на Океана няма да й хареса.

- Все едно някога би ти се ядосала - отбеляза Елизабет с горчива нотка в гласа си. - Та Тя те обожава.

- Обича всички ни - отвърнах аз, слагайки ръце в скута си.

- В такъв случай не би имала нищо против да скочиш с парашут.

- А какво ще стане, ако се уплашите и закрещите? - попитах.

Елизабет понечи да отхвърли опасението ми, но бързо размисли.

- Имаш право.

- Остават ми още двайсет години - заявих тихо. - Ако се изложа сега, предишните осемдесет ще отидат на вятъра. И двете сме чували историите за провинили се сирени. Миака, видя какво се случи с Ифама.

Миака потрепери. През петдесетте Океана спасила Ифама от удавяне край южноафриканския бряг и тя се съгласила да й служи в замяна на живота си. За краткия сезон, в който беше с нас, се държеше студено, стоеше затворена в стаята си и като че ли се молеше през повечето време. По-късно се чудехме дали отчуждението й не е било част от плана й да не се обвързва с нас. Когато дойде време да пее за пръв път, тя застана на водата с гордо вдигната брадичка и отказа. Океана я повлече към дъното си толкова бързо, че сякаш изобщо не бе съществувала.

Това беше предупреждение за всички ни. Трябваше да пеем и да пазим тайната. Кратък списък със задължения.

- Ами Катарина? - продължих. - И Бет? И Моли? Забрави ли за всички момичета като нас, които се провалиха?

Историите на тези момичета играеха ролята на поучителни притчи, предавани от сирена на сирена. Бет използвала гласа си, за да накара три момичета, които й се подигравали, да скочат в един кладенец. Това се случило в края на седемнайсети век, когато идеята за вещиците не била толкова фантастична, колкото днес. Бет изправила цял град на нокти и Океана я накарала да замълчи завинаги, за да запази тайната ни. Катарина също отказа да пее и потъна в дълбините. Необичайното при нея беше, че преди неподчинението си бе живяла цели трийсет години като сирена. Едва не откачих да се питам какво я бе накарало да изостави стремежа си към свободата след толкова дълга служба.

Историята на Моли беше различна - и по-смущаваща. Животът й на сирена я беше прекършил. След четиригодишна служба една нощ избила цяло семейство, включително невръстното детенце. Дори не съзнавала какво прави, докато не се опомнила над ваната в дома им, където лежала удавена възрастна жена. Носеха се слухове, че Океана опитала да я успокои, но когато след няколко месеца имала втори такъв изблик, Тя отнела живота й. Моли беше доказателство, че Океана проявяваше и милост, ако знаеше какви са били намеренията ти, но и милостта й си имаше своите граници.

С тези истории живеехме всеки ден, помагаха ни да не се отклоняваме. Учеха ни, че не играеш ли по правилата, умираш.

Ако разкриехме тайната си, хората щяха да ни отвлекат от Океана, да експериментират с нас. А откриеха ли, че не могат да ни унищожат, ни чакаше буквално цяла вечност на мълчаливо заточение. Още не подозираха, че Океана умишлено поглъща някои от тях, макар и да им помагаше да оцеляват. Узнаеха ли, дълго време щяха да се чудят как да си набавят вода, без да Я доближават. А ако никой не влизаше във водата... как щяхме да живеем всички ние?