Кийра Кас - Сирената

Подчинението беше жизненоважно.

- Тревожа се за вас - признах им и отидох да ги прегърна. - Откровено казано, понякога ви завиждам за това колко добре сте се... приспособили. Но се питам още колко може да живеете така, без да допуснете грешка.

- Не се безпокой за нас - успокои ме Миака. - сирените съществуват така от векове, ние просто сме най-добрите в това. Дори Ейслинг живее в покрайнините на град. Контактът с хората ни помага да запазим разсъдъка си. Не е нужно да се изолираме.

Кимнах.

- Знам. Но не искам да прекрачвам границите си, нито тези на Океана.

Елизабет нямаше нужда да отваря уста. Чувах неодобрението й и без думи.

- Какво ще кажете да говорим с Ейслинг? - предложи Миака. - Никога не сме я питали как се справя тя.

- Защото никога не е наоколо - отвърна Елизабет с раздразнение в гласа.

Не бяхме виждали четвъртата си сестра от последния път, в който пяхме заедно, а и не живееше при нас от две години.

- Добра идея. Ще я посетим само за малко - добавих, най-вече заради Елизабет, която така и не омекна към необщителната Ейслинг.

Елизабет кимна.

- Хубаво. И без това нямаме други планове.

Излязохме през задната врата, откъдето тясно дървено стълбище водеше към плаващия пристан. Пред няколко от околните къщи бяха завързани джетове и водни колела, но ние нямахме. Слънцето се беше спуснало достатъчно, че никой да не види как влязохме във водата.

Океана ни поздрави с леки вълнички и обгърна тялото ми с гъделичкаща ласка. Отпуснах се в топлата й прегръдка, донякъде успокоена.

Ще кажеш ли на Ейслинг, че тръгваме към нея? - попитах .

Разбира се.

Ихааа! - изпя безгласно Елизабет, като се гмурнахме надълбоко и поехме. Скоростта съблече дрехите й и тя разпери ръце с танцуваща зад нея коса в очакване на роклята си на сирена.

Когато плувахме така, телата ни се разделяха с всяко земно нещо. Океана отваряше вените си и изпускаше хиляди частици сол, които полепваха по кожата ни и образуваха дълги, фини рокли. Бяха прелестни и обагрени във всички Нейни цветове - виолетовото на корал, невиждан от човешки очи, зеленото на водораслите, домогващи се към светлината, златистото на горящия пясък по изгрев - и никога не се повтаряха. Винаги гледах с болка как се разпадат зрънце по зрънце няколко дни, след като Я напуснехме.

Струваш ми се тъжна - прошепна Тя само в моите уши.

Пак ме измъчват кошмари - споделих й.

Не е нужно да спиш. Знаеш, че можеш да живееш и без сън.

Усмихнах се.

Знам, но обичам да спя. Действа ми успокояващо. Просто ми се искаше да не сънувах .

Тя не можеше да отнеме кошмарите ми, но винаги се стараеше да ме успокои. Понякога ме водеше до някои от островите си или ми показваше най-красивите си кътчета, скрити от човеците. Друг път усещаше, че може да ми помогне само като се откъсне от мен. Не че издържах дълго без Нея. Сега Тя беше единствената ми майка.

И майка, и покровителка, и работодателка... трудно ми беше да обясня взаимоотношенията ни.

Ейслинг излезе да ни посрещне. Роклята й още не се беше оформила докрай и се носеше на ивици във водата.

Каква изненада! - поздрави ни тя и стисна ръката на Миака. - Елате с мен.

Заплувахме след нея, заобикаляйки парчетата земя, които образуваха континентите. Възприятието ни за географията беше малко по-различно -знаехме, че някои места са обградени от камъни, други - от пясък, а трети - от високи скали. Усещахме в сърцата си и други неща, като например районите, в които се бяхме намерили една друга, и тези на потопените кораби - необозрима карта на призрачни градове по дъното на Океана.

Последвахме Ейслинг до леко неравен бряг, където тя се изправи веднага щом достигна плитчините.

- Не се безпокойте - опита да разсее видимото ни притеснение, стъпила дръзко на сушата. - Тук няма жив човек.

- Нали уж живееше до някакъв град - обади се Елизабет, прескачайки заоблените камъни, докато крачехме през водата.

Ейслинг сви рамене.

- Разстоянието е относително понятие.

Поведе ни към стара колиба в началото на малка горичка. Беше сгушена живописно под тежките клони, които навярно й пазеха хладна сянка през лятото и я закриляха от снега през зимата. Отпред имаше малка градинка с буйни цветя и горски храсталаци и цялата тази пищност ме наведе на мисълта, че докато всички ние бяхме свързани единствено с водата, Ейслинг черпеше силата си от всички стихии.

- Колко малка къщурка! - възкликна Миака на влизане.