Кийра Кас: Сирената

- Защо просто не тръгнеш да издирваш труповете им? - беше ме попитала. -Може и да попиташ Океана за сетните им мисли. И това ли ти се иска да узнаеш?

Разбирах отвращението й. Възприемаше албумите ми с изрезки като вредно обсебване от мисълта за жертвите ни. Искаше ми се да разбере колко ме измъчваха образите на всички тези хора, как писъците им оставаха в паметта ми дълго, след като корабът потънеше. Знанието, че Мелинда Бернард е имала огромна колекция от кукли, а Джордан Кемърс е бил първокурсник в медицинска академия, някак облекчаваше болката ми. Сякаш това, че знаех повече за живота им, отколкото за смъртта им, донякъде им помагаше.

Обектът на днешното ми разследване беше Уорнър Томас, предпоследният човек от списъка с пасажери на „Аркатия". Уорнър се оказа що-годе лесен за проучване. Имаше множество хора със същото име, но сред наличните профили в социални мрежи само в един не беше публикувано нищо от шест месеца и така разбрах, че съм го открила. Уорнър беше върлинест мъж, който изглеждаше твърде срамежлив, за да контактува лично с околните. Във всички сайтове беше посочил, че е необвързан. „Нищо чудно", помислих си с гузна съвест.

От последната публикация в блога му ми се сви сърцето.

„Извинете, че съм толкова лаконичен, но пиша от самолета. Погледнете само този залез!"

Под тези изречения слънцето сякаш потъваше в далечния край на Океана.

„Толкова много красота има по света! Кара ме да си мисля, че идват само хубави дни!"

Едва не се разсмях. Съдейки по изражението му на всяка снимка, допусках, че никога през живота си не беше възкликвал. Но ми се струваше, че нещо му се е случило точно преди съдбовното корабоплаване. Дали не е имал причина да вярва, че нещата се променят към добро? А може би просто е използвал една от онези лъжи, които сипем, когато се намираме на сигурно в стаите си и никой не може да видим колко изопачаваме истината?

Принтирах най-добрата му снимка, един анекдот, който беше публикувал в профила си, и малко информация за семейството му. Не обичах да нося албумите си на публични места, затова прибрах листовете в чантата, която бях взела.

„Извинявай, Уорнър. Кълна се, не умря заради мен."

След като приключих мисията си за деня, можех да насоча мислите си към нещо по-забавно. През годините се бях научила да компенсирам всяко от попълненията в албума си с изрезки с нещо приятно. Миналата вечер например бях разглеждала скици на рокли, преди да налепя последните снимки на Кери. Днес бях в настроение за торти. Намерих кулинарния раздел, занесох няколко книги до една празна маса на третия етаж и се зарових в рецепти, фондани и впечатляващи сладкарски произведения. За пореден път се впуснах в създаване на въображаеми торти - най-дълготрайното ми хоби. Първата беше класическа с ванилово-маслен пълнеж и бледосиня глазура с малки бели цветчета отгоре. Триетажна. Направо приказна. Следващата беше пететажна, квадратна, с черна панделка и вертикално наредени по предната й част брошки. Най-подходяща за вечерна сватба.

Това можеше да е следващата ми голяма мечта - да стана сладкар и да правя хората щастливи, макар че аз самата можеше да не вкуся щастие повече.

- Парти ли организираш?

Вдигнах поглед и видях русокосо момче с размъкнати дрехи, което буташе количка с книги. Табелката с името му беше закачена накриво и нечетлива. Облечен беше в стандартната униформа на колежа от бежови панталони и риза, чиито ръкави беше навил до лактите. Вече никой не се стараеше да изглежда добре.

Сдържах напиращата от гърдите ми въздишка. Тази част от присъдата ни беше неизбежна. Бяхме създадени да привличаме хората, а мъжете бяха особено податливи.

Сведох поглед към книгата си, без да отговоря, с надеждата, че ще схване намека ми. Не бях избрала да седна точно в дъното на последния етаж, защото ми се общуваше с хора.

- Изглеждаш уморена. Едно парти вероятно ще ти се отрази добре.

Подсмихнах се неволно. Нямаше представа колко беше прав. За жалост обаче

той прие малката ми усмивка като покана да продължи.

Прокара пръсти през косата си, съвременният вариант на „Добър ден, госпожице", и посочи книгите върху масата ми.

- Майка ми твърди, че тайната на всички печива е да използваш затоплена купа. Не че разбирам от такива неща. Мога да сбъркам дори зърнена закуска.

Широката му усмивка говореше, че в действителност е така, а свенливостта, с която пъхна ръка в джоба на панталона си, спечели симпатиите ми донякъде.