Кийра Кас - Сирената

- Разбирам те - отвърнах аз. - Идеята да разполагаш с твоя лична собственост звучи примамливо.

- Именно! - Миака пишеше и говореше едновременно. - Ангажираност, самостоятелност. В момента и двете ми липсват, така че може да си наваксам, като му дойде времето.

Тъкмо се канех да изтъкна, че и сега имаме доста ангажименти, но Елизабет ми отне думата.

- На мен също ми хрумна нова идея - изчурулика тя.

- Да чуем. - Миака остави телефона си и седна в скута й, сякаш бяха невръстни кутрета.

- Реших, че много обичам пеенето. Мисля да го използвам по различен начин.

- Ще си прекрасна вокалистка в някоя група.

Елизабет изопна гръб и едва не събори Миака на пода.

- Точно това си мислех!

Наблюдавах ги, удивлявайки се от факта, че три толкова различни момичета, родени в различни части на света и в различни епохи, се допълваха взаимно така добре. Дори Ейслинг, когато поне за малко се откажеше от отшелничеството, което сама си бе наложила, и дойдеше да поживее с нас, пасваше като парче от пъзел в групичката ни.

- Ами ти, Кален?

- Какво аз?

Миака се повдигна.

- Случайно да имаш нови големи мечти?

Бяхме играли тази игра стотици пъти, за да се разведряваме. През годините имах десетки хрумвания. Искаше ми се да стана лекар, за да се реванширам някак за всички отнети животи. Танцьорка, за да се науча да контролирам изцяло тялото си. Писателка, за да намеря начин да използвам гласа си дори без да говоря. Астронавт, в случай че ми се приискаше да се отдалеча възможно най-много от Океана. Вече бях изчерпала почти всички варианти.

Но дълбоко в себе си знаех, че копнея за едно-единствено нещо, твърде болезнено дори да си го помисля.

Отправих поглед към огромния учебник по история до любимото ми кресло -книгата, с която бях възнамерявала да се уединя в стаята си миналата нощ, - за да се уверя, че списанието за булчински рокли е добре скрито между страниците му.

Свих рамене с усмивка.

- Все същото.

Преглътнах сухо и влязох в университетския двор. Колкото и да копнеех за живот, възможно най-обикновен и безгрижен като този на нормалните хора, не си позволявах да се отпусна твърде много. Човешките същества - и фактът, че трябваше да мълча, за да ги предпазя - ме държаха под постоянно напрежение. Но дори в този момент чувах гласа на Елизабет в главата си: „Не е нужно да се заточваме вътре. Аз нямам намерение да живея така". Беше заявила това около две седмици след началото на новия си живот с нас. И наистина удържа на думата си - дори се стараеше да осигури и на нас малко по-нормално съществуване. Но дръзвах да се покажа навън, колкото за да й угодя, толкова и заради самата себе си.

Настоящият ни дом се намираше в съседство с един университет, което ме устройваше идеално. Купища хора кръстосваха откритите ливади и седяха по масите за пикник. Аз самата не изпитвах нужда да ходя по концерти и клубове, по партита като Елизабет и Миака. Стигаше ми просто да се навъртам край хората. Е, да, стилът ми на обличане беше малко по-различен - оставах вярна на кройката на полите и роклите от петдесетте, - но седнех ли под някое дърво, можех да се преструвам на една от тях с часове.

Наблюдавах минувачите, доволна, че живеехме в толкова добросъседски квартал, където често непознати ми махваха за поздрав. Ако можех да им казвам „здравейте" - само тази малка, невинна дума, - илюзията щеше да е съвършена.

- ... щом тя не иска. Така де, защо просто не каже нещо? - попита едно момиче приятелите си, струпани около нея. Представях си я като пчелата майка, а останалите - като нищожни търтеи.

- Напълно права си. Трябвало е да каже на теб, че не иска да идва, вместо да разгласява на всички останали.

Пчелата майка отметна драматично коса.

- Е, приключих с нея. Вече няма да играя игричките й.

Присвих очи, убедена, че и тя самата играе игра, и то такава, която несъмнено щеше да спечели.

- Казвам ти, човече, можем сами до го проектираме. - Момче с къса коса размахваше ентусиазирано ръце пред приятеля си.

- Не знам.

Събеседникът му, леко пълен негов връстник, който се чешеше по врата, крачеше забързано. Като че ли се опитваше да му се изплъзне, но другият беше толкова пъргав, така запален, че навярно можеше да настигне и ракета.

- Съвсем малка инвестиция е, човече. Като нищо ще направим големия удар! След десетина години хората може да говорят за онези двама загубеняци от Флорида, променили света им!

Потиснах усмивката си.

Следобед тълпата се разпръсна и аз се отправих към библиотеката. Откакто се бяхме нанесли в Маями, я посещавах веднъж-два пъти седмично. Не обичах да правя проучванията за албума си с изрезки в къщата. Вече бях допуснала тази грешка и Елизабет не спираше да ме обвинява в черногледство.