Кийра Кас: Елитът

Трите ми прислужнички се изхихикаха, колкото поради нелепостта на разпореждането ми, толкова и заради самия факт, че издавах такова. Не можех да се похваля с качества на водач.

— Съжалявам, милейди, но този въпрос като че ли надхвърля длъжностната ми характеристика — отвърна Ан. Макар и да беше отговорила с шега на несериозното ми искане, осезаемо се чувстваше виновна заради неспособността си да ми е от полза.

— Хубаво тогава — простенах и изопнах гръб в стола си. — Май сама ще трябва да се справям. А пък вие до една сте напълно безполезни. Още утре ще си намеря нови помощнички. Този път говоря сериозно.

Тричките отново се изкискаха, а аз насочих обратно вниманието си към цифрите върху листа. Имах усещането, че статистическите данни са неблагоприятни, но не бях уверена. Заех се да препрочитам текста и графиките със сбърчено в размисъл чело, несъзнателно дъвчейки края на химикала си, докато се мъчех да се концентрирам.

Дочух сдържания смях на Луси и вдигнах очи, за да видя какво я забавлява толкова, а като проследих погледа й до вратата, заварих Максън, облегнат на касата.

— Издаде ме! — смъмри той Луси, която продължаваше да се кикоти.

Незабавно избутах стола назад и се хвърлих в обятията му.

— Прочел си ми мислите!

— Така ли?

— Моля те, кажи ми, че можем да поизлезем навън. Само за мъничко?

Той се усмихна.

— Имам двайсет минути на разположение.

Завлякох го към коридора и оставихме прислужничките да се вълнуват шумно в стаята ми.

Безспорно градините се бяха превърнали в нашето си място. При почти всяка отдала ни се възможност да останем насаме хуквахме навън. Времето ни заедно минаваше в коренна противоположност на моментите ни с Аспен: скътани в тясната къщурка на дървото в задния двор, единственото място, където можехме да се обичаме без страх.

Внезапно се зачудих дали Аспен не беше някъде наоколо, слял се с многобройните редици на дворцовите стражи, и не ни гледаше как се държим за ръце.

— Какво ти има тук? — попита Максън, докосвайки връхчетата на пръстите ми, докато ходехме.

— Мазоли. От натискане по струните на цигулката четири часа дневно.

— Не ги бях забелязал преди.

— Притесняват ли те? — Бях представителка на най-ниската каста сред шестте момичета от Елита и едва ли някоя от тях имаше ръце като моите.

Максън спря на място, приближи пръстите ми до устните си и целуна захабените им връхчета.

— Точно обратното. Намирам ги за доста привлекателни. — Усетих как се изчервявам. — Видял съм целия свят — е, да, главно през бронирано стъкло или от кулите на древни замъци, — и все пак съм го видял. Посветен съм в отговорите на хиляди важни въпроси. Но тази малка ръчичка тук… — той се взря дълбоко в очите ми — … тази ръчичка твори звуци, несравними с нищо чуто от ушите ми досега. Понякога си мисля, че само съм сънувал как свириш на цигулка, толкова красиво беше. Тези мазоли са доказателство, че е било наяве.

Имаше моменти, в които ми говореше така трогателно, така романтично, че звучеше нереално. Макар и думите му да достигаха сърцето ми, никога не знаех дали е разумно да им повярвам. Откъде можех да съм сигурна, че не омайваше и другите момичета така? Трябваше да сменя темата.

— Наистина ли си посветен в отговорите на хиляди въпроси?

— Абсолютно. Питай ме каквото си поискаш, а ако не знам отговора, то знам къде да го търся.

— Каквото си поискам?

— Точно така.

Трудно ми беше да измисля въпрос на момента, особено такъв, с който щях да го хвърля в чудо — така щеше да е по-интересно. Поразмислих се върху нещата, относно които бях проявявала най-голямо любопитство като малка. Как летяха самолетите. Какъв е бил животът в Съединените щати. На какъв принцип работеха миниатюрните музикални устройства на богаташите.

Тогава ме осени една идея.

— Какво е Хелоуин? — попитах.

— Хелоуин ли? — Очевидно не беше чувал за подобно нещо. Което не ме изненадваше. Един-единствен път бях срещала думата, в онзи вехт учебник по история на родителите ми. На места беше толкова парцалив, че едва се четеше; някои от страниците му бяха съсипани до неузнаваемост, а други направо липсваха. Но идеята за някогашните, отдавна забравени празници открай време ме вълнуваше.

— Май вече не сте толкова самонадеян, а, Ваше кралско всезнайство? — подразних го аз.

Той свъси вежди, но видимо се преструваше на ядосан. Погледна часовника си и вдиша дълбоко.

— Ела с мен. Нямаме много време — заяви той, сграбчи ме за ръката и се втурна нанякъде.