Кийра Кас: Елитът

— Тази ще е най-интересна — обяви Максън, разлиствайки третата книга, ръкопис, доста по-тънък от останалите.

— От къде на къде? — зачудих се аз и отидох до него, за да я видя отблизо.

— Това, лейди Америка, е един от личните дневници на Грегъри Илеа.

— Какво? — възкликнах аз. — Мога ли да я докосна?

— Нека първо намеря страницата, която ни трябва. Виж, има даже фотография!

И наистина измежду кориците като привидение се яви снимка от незнайното минало, на която с каменно изражение, безупречен костюм и достолепна стойка позираше самият Грегъри Илеа. Странно беше да разпозная толкова от краля и Максън в осанката му. До него седеше жена с вяла усмивка на лицето. По чертите й си личеше, че някога бе пленявала с красота, но до онзи момент очите й вече бяха загубили блясъка си. Имаше уморен вид.

Три други фигури обкръжаваха двойката. Красиво, жизнено момиче в юношеска възраст се усмихваше широко, облечено в рокля с волани. Точно като на принцеса. Чудна работа! До нея стърчаха две момчета, едното малко по-високо от другото, но и двамата дегизирани като персонажи, които не успях да разпозная. Изглеждаха така, сякаш се канеха да свършат някоя беля. Под снимката бяха вписани няколко изречения, и то, за мое изумление, с почерка на Грегъри Илеа.

„Тази година децата отпразнуваха Хелоуин с голямо тържество. Разбирам, че това е бягството им от горчивата реалност, но в моите очи е лекомислие. Семейството ни е едно от малкото, разполагащи с достатъчно средства за веселби, но тази детинщина ми се струва чисто прахосничество.“

— Според теб това ли е причината да загърбим празниците? Защото са прахосничество? — попитах Максън.

— Възможно е. Ако съдим по датата, снимката е направена точно след ответния удар на Китайско-американската държава, малко преди Четвъртата световна война. По онова време повечето хора мизерствали — представи си цяла нация от Седмици с шепа Двойки между тях.

— Леле. — Чудех се какво ли е било да живееш в опустошена от войни страна, едва стъпила на краката си, но готова да се бори за независимост. Миналото ни ме вдъхновяваше.

— Колко такива дневници има? — поинтересувах се.

Максън посочи към един от рафтовете, зареден със същите книжки.

— Около дузина.

Не беше за вярване! Всичката тази история, събрана в една стаичка.

— Благодаря ти. Дори не си бях мечтала да видя подобно нещо с очите си. Още не мога да повярвам, че е истина.

Максън сияеше от щастие.

— Искаш ли да го прочетеш целия? — той посочи към дневника.

— Да, разбира се! — почти изкрещях, преди да си спомня колко работа ме чакаше. — Само че не мога да остана повече, трябва да се връщам към онзи ужасяващ доклад. А и ти имаш задължения.

— Вярно. А какво ще кажеш за това? Вземи книгата и я задръж за няколко дни.

— Полагат ли ми се такива привилегии? — попитах слисана.

— Не — усмихна се той.

Подвоумих се, обзета от страхопочитание към книгата в ръцете ми. Ами ако я загубех? Ако я повредях? Несъмнено и той се опасяваше от същото. Но едва ли друг път щеше да ми изпадне такава възможност. Просто щях да съм по-предпазлива в чест на този безценен подарък.

— Хубаво. Само за нощ — две, после веднага я връщам.

— Да й намериш добро скривалище.

Така и направих. Не ставаше дума просто за книга, а за доверието на Максън. Скътах я в столчето пред пианото ми изпод купчина партитури — място, което прислужничките никога не чистеха. Единствено моите ръце щяха да я докосват.

— Безнадеждна съм! — оплака се Марли.

— Не, не, справяш се прекрасно — излъгах аз.

Повече от седмица преподавах на Марли уроци по пиано почти всеки ден, а имах откровеното чувство, че уменията й единствено се влошаваха. Още упражнявахме музикалната стълбица, за бога. Пак натисна грешния клавиш, а аз изтръпнах, като чух фалшивия тон.

— Да си видиш само гримасата! — отчая се тя. — За нищо не ставам. Все едно свиря с лактите си.

— Идеята не е лоша. Може пък лактите ти да имат по-добър усет.

Тя въздъхна.

— Предавам се. Извинявай, Америка, прояви голямо търпение, но не мога да се слушам повече. Под моите пръсти пианото звучи като болно.

— По-скоро като в предсмъртна агония.

Марли избухна в смях и аз се присъединих към нея. Когато се бях съгласила да й преподавам уроци по пиано, не бях подозирала, че ми предстои да подложа ушите си на такова болезнено — макар и забавно — мъчение.

— Може пък да те бива с цигулката. Музиката от струнните инструменти направо гали ухото — предложих аз.