Кийра Кас: Елитът

— Едва ли. Като си знам късмета, вероятно ще я счупя. — Марли стана и отиде до масичката, където докладите, върху които трябваше да се трудим, бяха избутани настрана, а милите ми прислужнички бяха ни оставили чай и бисквити.

— Голяма работа. Тази тук е собственост на двореца. Не е страшно дори да я разбиеш в главата на Селест.

— Не ме изкушавай — каза Марли и ни наля по чаша чай. — Толкова ще ми липсваш, Америка. Не знам какво ще правя, когато се разделим и не мога да те виждам всеки ден.

— Е, Максън е изключително нерешителен, така че не бери грижи още от сега.

— Знам ли. — Гласът и придоби сериозен тон. — Не ми го е казвал в прав текст, но съм наясно, че ме държи, защото народът ме харесва. Сега, когато намаляхме така драстично, зрителите лесно ще променят мнението си и ще си намерят нова любимка, а принцът ще ме отпрати.

Подбрах внимателно следващите си думи с надеждата, че ще ми сподели защо се бе отдръпнала от Максън и че по този начин няма отново да я отчуждя.

— Примиряваш ли се с тази идея? С вероятността да не привлечеш Максън?

Тя сви рамене.

— Просто не е мъжът за мен. Съгласна съм да напусна съревнованието, но не и двореца — обясни тя. — Пък и не бих искала да живея с човек, влюбен в друга.

Подскочих в стола си.

— В коя е…

Очите на приятелката ми придобиха тържествуващ вид, а усмивката, скрита зад чаената чаша, сякаш казваше „Спипах те!“.

И наистина ме беше спипала.

За част от секундата осъзнах, че мисълта Максън да е влюбен в друга ме изпълваше с нетърпима ревност. В следващия момент обаче, когато проумях, че говореше за мен самата, изпитах безкрайно облекчение.

Бях градила стена след стена, подигравайки се на Максън, изтъквайки положителните качества на конкурентките ми, а тя с едно-единствено изречение бе съумяла да проникне зад преградите.

— Защо протакаш, Америка? — попита ме приятелски. — Знаеш, че те обича.

— Никога не ми е казвал подобно нещо — заявих откровено.

— Естествено, че не е — натърти тя, сякаш посочваше очевиден факт. — Толкова усилено се опитва да те спечели, а доближи ли се до теб, ти го отблъскваш. Защо го правиш?

Можех ли да й споделя? Можех ли да й призная, че макар чувствата ми към Максън да бяха дълбоки, явно по-дълбоки, отколкото бях предполагала, в сърцето ми имаше и друг човек?

— Просто… още не съм сигурна, това е. — Имах й доверие, наистина. Но и за двете ни щеше да по-добре, ако не знаеше.

Тя кимна. Видимо прозираше, че историята е по-заплетена, но не ме пришпори. Това взаимно примирение с факта, че и двете си имахме своите тайни, ми действаше някак успокояващо.

— Работи по въпроса. Усърдно. Това, че не е идеалният мъж за мен, не го прави лош човек. Много ще ме е яд, ако го загубиш, понеже те е дострашало.

И този път беше права. Наистина се страхувах. Страхувах се, че Максън не е искрен в проявата на чувствата си, че не съм подходяща за принцеса, че ще страдам, ако загубя Аспен.

— И за да поразведря обстановката… — подхвана Марли и остави чашата си на масата. — Вчерашните разговори на сватбена тема ме накараха да се замисля за нещо.

— Какво?

— Би ли искала да ми бъдеш шаферка? Така де, ако се омъжа някой ден?

— О, Марли, разбира се, че бих! А ти ще бъдеш ли моя? — Пресегнах се да хвана ръцете й и тя ги подаде на драго сърце.

— Но ти си имаш сестри, няма ли да се разсърдят?

— Ще проявят разбиране. Моля те?

— С най-голямо удоволствие! За нищо на света не бих пропуснала точно твоята сватба. — С тона си намекваше, че моята сватба ще е събитието на века.

— Обещай ми, че дори да се венчая за господин Никой от Осма каста в някой заден двор, пак ще дойдеш.

Тя ме изгледа скептично, явно убедена, че в никакъв случай не ме очакваше такава съдба.

— Дори да е така, обещавам.

Не ме помоли да се закълна в същото, което отново ме наведе на мисълта, че в родния й град я чакаше някое възлюбено момче от Четвърта каста. Нямах намерение да я притискам обаче. Не се съмнявах, че и двете таяхме по нещичко; важното беше, че щях да направя всичко за най-добрата си приятелка.

Онази нощ се надявах да прекарам малко време с Максън. Думите на Марли ме бяха подтикнали да преосмисля много от действията си. Както и вижданията си. И чувствата си.

След вечеря, когато всички станахме от масата, привлякох вниманието на Максън и подръпнах ухото си. Това беше тайният ни знак за среща и поканата рядко оставаше незачетена. Само че онази вечер Максън ме изгледа разочаровано и оформи думичката „работа“ с устни. Намусих се на шега, махнах му скришом и излязох от трапезарията.