Кийра Кас - Елитът

Аз подтичвах несигурно на малките си токчета, но някак смогвах на темпото му, докато ме влачеше обратно към двореца с широка усмивка върху лицето. Харесваше ми да виждам безгрижния Максън; прекалено често общувах с улегналия.

— Господа — поздрави стражите, като влетяхме през вратите.

Издържах до средата на вестибюла, преди обувките да ме надвият.

— Максън, спри! — простенах. — Не мога толкова бързо.

— Давай, можеш, няма да съжаляваш — подкани ме той, дърпайки ръката ми. Накрая склони да забави крачка, но очевидно не го свърташе.

Тръгнахме към северния коридор и студиото, където се снимаше осведомителният бюлетин, но преди да ги стигнем, се отклонихме по някакво стълбище. Заизкачвахме се стълба по стълба и търпението ми скоро се изчерпа.

— Къде точно ме водиш?

Той се обърна към мен и лицето му веднага придоби сериозно изражение.

— Трябва да се закълнеш на никого да не казваш за тази стаичка. Само няколко члена от семейството ми и шепа стражи знаят за съществуването и.

Ставах все по-заинтригувана.

— Дадено.

Стигнахме до върха на стълбището и Максън ми отвори вратата. Пак ме хвана за ръката и ме поведе надолу по коридорчето, спирайки чак пред стена, почти изцяло покрита от разкошна картина. Максън хвърли един поглед назад, за да се увери, че сме сами, после бръкна зад отсрещния край на рамката. Чух тихичко щракване и картината се открехна към нас.

Ахнах. Максън от своя страна се ухили.

Зад картината се криеше врата, която не стигаше чак до пода и си имаше малка клавиатура като на телефон. Максън набра няколко цифри и таблото издаде звук. Като завъртя дръжката, се обърна към мен.

— Нека ти помогна. Стъпалото е доста височко. — Подаде ми ръка и ме покани да вляза първа.

Останах без думи.

Намирах се в стая без прозорци, чиито стени бяха покрити с рафтове, отрупани със стари наглед книги. Два от рафтовете съдържаха томове, белязани с любопитни червени наклонени чертички, а до едната стена седеше впечатляващ атлас, отворен на страница с изображение на страна, която не можех да назова. По средата имаше маса с няколко книги отгоре и, изглежда, някой се беше ровил из тях наскоро и нарочно ги беше оставил на леснодостъпно място. Най-накрая окото ми се спря и на вградения в една от стените екран, вероятно телевизионен.

— Какво означават наклонените чертички? — попитах напълно зашеметена.

— С тях се отбелязват забранените книги. Не е изключено да разполагаме с последните бройки в цяла Илеа.

Обърнах се към него, задавайки с очите си въпроса, който не дръзвах да изрека на глас.

— Да, може да ги разгледаш. — Прозвуча така, сякаш му създавах неудобство, но изражението му говореше, че се бе надявал да поискам.

Взех внимателно една от книгите, притеснена да не съсипя неволно това единствено по рода си съкровище. Прелистих няколко страници, но побързах да я върна на мястото и, смутена от благоговението, което изпитвах към нея.

Като се обърнах, заварих Максън да щрака по клавишите на нещо, приличащо на пишеща машина, прикрепена към телевизионния екран.

— Какво е това? — поинтересувах се аз.

— Компютър. Не си ли виждала преди? — Поклатих глава, а Максън като че ли не се изненада особено. — Вече са рядко явление. Този е предназначен специално за обработка на информацията в тази стая. Ако изобщо имаме сведения за този твой Хелоуин, машинката ще ни насочи къде да търсим.

Не схванах напълно думите му, но не го помолих да обясни. До няколко секунди търсенето му даде резултат: списък от три точки върху екрана.

— Ей, чудесно! — възкликна той. — Почакай тук.

Останах при масата, докато Максън издирваше трите книги, които щяха да ни просветлят за същността на Хелоуин. Надявах се да не му бях създала толкова работа заради нещо глупаво.

Първата книга определяше Хелоуин като празненство, с което келтите отбелязвали края на лятото. Понеже не исках да го затормозявам излишно, така и не споменах малката подробност, че си нямах никаква представа що е то келти. Въпросните „келти“ вярвали, че по Хелоуин духове скитат из нашия свят и се маскират, за да прогонят лошите. С времето традицията прераснала в светски празник, тачен най-вече от децата. Хлапаците обикаляли града, облечени в маскарадни костюми, пеели песни и за награда получавали вкуснотии. Дори си измислили заканата „лакомство или пакост“, понеже правели разни дяволии, ако не ги почерпят.

Определението във втората книга беше подобно, само че се споменаваше и нещо за тикви и християнство.