Кийра Кас - Елитът

Слушах го като хипнотизирана.

— Освен това ще направим официално обявление, с което ще приканим цялата страна да отбележи празника. Децата ще се маскират и ще тръгнат да правят пакости от къща на къща, както е било някога. Сестра ти ще е щастлива, предполагам?

— И още как! Всички ще са щастливи!

Той сви устни и се замисли за момент.

— А дали ще й се хареса да празнува с нас в двореца?

Не можех да повярвам на ушите си.

— Моля?

— На даден етап от конкурса трябва да се запозная с родителите на момичетата от Елита. Не виждам защо да не поканим братята и сестрите им в празничен момент, вместо да чакаме…

Секнах думите му с отривиста прегръдка. Толкова бях въодушевена от идеята, че ще видя Мей и родителите си, че не можах да сдържа ентусиазма си. Той обви ръце около кръста ми и ме загледа с блеснали от доволство очи. Как този мъж пред мен — човекът, когото бях смятала за своя пълна противоположност, съумяваше непрекъснато да ме ощастливява?

— Сериозно ли говориш? Наистина ли ще ги поканиш?

— Разбира се — отвърна той. — От доста време искам да се запознаем, а и правилата на играта го предполагат. Пък и смятам, че среща със семейството ще се отрази разведряващо на всички ви.

След като се уверих, че съм удържала сълзите си, прошепнах в ухото му:

— Благодаря ти.

— За мен е удоволствие… Знам колко ги обичаш.

— Така е.

Той се засмя.

— И е повече от ясно, че си готова на всичко за тях. Все пак се задържа толкова време в Избора.

Отдръпнах се рязко назад, за да го погледна право в очите. Не открих упрек в тях, а само изненада заради ненадейното ми движение. И все пак не можех да оставя нещата така. Трябваше да се изясним веднъж завинаги.

— Максън, в началото го правех отчасти заради семейството ми, но не те са причината да съм тук сега. Знаеш го, нали? Тук съм, защото…

— Защото?

Огледах лицето му, изтъкано от обожание и надежда. Осмели се, Америка. Просто му го кажи.

— Защото? — подкани ме отново Максън, ала този път с палава усмивчица, която допълнително ме обезоръжи.

Замислих се за вчерашния ни разговор с Марли и онова неочаквано чувство. Трудно ми беше да възприемам Максън като свой любим, докато продължаваше да се среща с други момичета, но определено не бяхме просто приятели. Отново ме изпълни познатото упование, чудноватото усещане, че помежду ни се е зародило нещо необикновено. Държах на Максън повече, отколкото си позволявах да повярвам.

Удостоих го с кокетна усмивка и се запътих към вратата.

— Америка Сингър, върни се на момента. — Изтича пред мен и пак ме прегърна през кръста, придърпвайки ме към себе си. — Кажи ми го. — Прошепна той.

Стиснах устни.

— Хубаво, в такъв случай съм принуден да заложа на други средства за комуникация.

Без всякакво предупреждение Максън се наведе и ме целуна. Усетих как се поотпуснах назад, осланяйки се на силата на ръцете му. Обвих с пръсти тила му, жадна да го доближа още повече до себе си… и тогава нещо прещрака в главата ми.

Обикновено когато оставахме насаме, бях способна да прогоня мислите за странични хора. Онази вечер обаче ме загложди идеята, че някоя друга можеше да е на мое място. Само като си го представех — друго момиче в обятията на Максън… до усмихнатото му лице… пред олтара с него… Сърцето ми се късаше. Този път не успях да сдържа сълзите си.

— Скъпа, какво има?

Скъпа? Тази думичка на преданост и задушевност ме обгърна цялата. Внезапно от съзнанието ми се изпари всяко желание да се съпротивлявам на чувствата си към Максън. Исках да съм неговата мила, неговата скъпа. Исках да съм негова… и само негова.

Този копнеж беше обвързан с приветстването на бъдеще, в каквото никога не се бях виждала, и сбогуването с неща, които никога не бях възнамерявала да отблъсна, но мисълта да го изоставя беше недопустима точно в онзи момент.

Вярно е, че не бях най-достойната кандидатка за короната, но ако не намерех смелостта поне да призная чувствата си, не заслужавах дори място в съревнованието.

Въздъхнах и опитах да уравновеся гласа си.

— Не искам да напускам всичко това.

— Ако паметта не ме лъже, още при първата ни среща нарече двореца клетка — той се усмихна. — Но май започваш да се привързваш към него, а?

Поклатих леко глава.

— Понякога си изключително недосетлив. — От свитото ми гърло се изниза тихичък смях.

Максън ми позволи да се отдалеча от него, колкото да погледна в кафявите му очи.

— Не към двореца, Максън. Мога да живея и без дрехите, удобното легло и, ако щеш вярвай, дори храната.