Кийра Кас: Изборът

- Знам, дребосък такъв. Пусни ме, преди да си ми счупила ръката.

Тя обаче на отпусна хватката си, а продължи да подскача нагоре-надолу.

- „Този месец многообичаният ни принц, Максън Шрийв, - продължи майка ми - навършва пълнолетие. Радетелят на нацията ни се надява да прекрачи този нов праг в живота си с вярна спътница под ръка, с чистокръвна Дъщеря на Илеа. Ако Вашата дъщеря, сестра или повереница е достойна претендентка и желае да се нарече съпруга на принц Максън и многоуважаема принцеса на Илеа, моля, попълнете приложения формуляр и го предайте в най-близкия офис на Окръжна администрация. На произволен принцип ще бъде избрана по една дама от всеки окръг, която ще има честта да се срещне лично с принца.

По време на престоя си участничките ще бъдат настанени в неповторимия Илейски дворец в Анджелис. Семейството на всяка дама ще бъде щедро възнаградено - майка ми провлачи последните думи за акцент - заради своята служба на кралското семейство.

Извъртях саркастично очи. Такъв театър се разиграваше за синовете. Принцесите със синя кръв биваха омъжвани по сметка, в опит да се заздравят все още крехките ни политически отношения с други страни. Понятно ми беше защо - трябваха ни съюзници. И все пак идеята не ми допадаше. Не бях ставала свидетел на подобна безчовечност и се надявах да не ми се наложи. Кралското семейство не се беше сдобивало с женска рожба от три поколения насам. Принцовете пък гледаха да се оженят за момичета от народа, за да си запазят симпатиите на инак доста избухливата ни нация. Винаги съм мислела, че идеята на Избора бе да ни сплоти и да напомни всекиму, че и държавата ни сама по себе си беше се зародила в прахта.

И двата варианта ми се струваха отблъскващи. А що се отнася до „честта“ да те впишат в конкурс зрелище и да се изтъпанчиш пред очите на цял народ, докато някакво си глезено мекотело посочва най-прелестната и плиткоумна претендентка за безмълвното, кукленско лице, с което да грейва пред телевизионните камери... направо ми идеше да завия от ужас. Нима съществуваше нещо по-унизително?

Отгоре на всичко - бях гостувала в домовете на достатъчно Двойки и Тройки, за да заявя с пълна сигурност, че не желая да влизам в средите им - камо ли пък в тези на Единиците. Като изключим периодите на гладуване, се чувствах напълно удобно в кожата си на Петица. Майка ми държеше да се катери по йерархичната стълба - не аз.

- А няма и капка съмнение, че ще се влюби в Америка! Вижте колко е красива - запревъзнася се мама.

- Моля ти се! Най-многото да съм средна хубост.

- Да, ама не! - възрази Мей. - С теб сме като близначки, пък аз съм хубава!- Усмивката й беше толкова широка, че не можах да сдържа смеха си. Освен това в думите й имаше логика. Мей наистина беше хубавица.

Но не беше само заради правилните й черти, пленителна усмивка и грейнали очи. Мей излъчваше някаква енергия, позитивно сияние с осезаема притегателна сила. Тя, за разлика от мен, притежаваше магнетизъм.

- Джерад, ти какво ще кажеш? Хубава ли съм? - опитах да го въвлека в разговора.

Всички погледи се обърнаха към най-младия член на семейството ни.

- Ъ-ъ! Момичетата са гнусни!

- Джерад, ако обичаш - мама въздъхна неодобрително, но не особено авторитетно. Трудно беше да му се ядоса човек. - Америка, и за миг не се съмнявай, че си прекрасно създание.

- Щом съм толкова прекрасна, защо никой не идва да ме покани на среща?

- О, идват, и още как, само че аз ги пропъждам. Момичетата ми са твърде очарователни, за да ги дам в семейство на Петици. Кена се уреди с Четворка, а съм сигурна, че ти ще стигнеш и по-високо. - Мама отпи глътка чай.

- Името му е Джеймс. Престани да го обозначаваш с цифра. И откога идват да ме търсят момчета? - Усетих как гласът ми придобива все по-писклива нотка. Нито едно момче не ме

беше пресрещнало на прага.

- От известно време - намеси се най-накрая татко. В тона му се долавяше лек нюанс на тъга, а погледът му бе закован в чаената чаша пред него. Мъчех се да отгатна кое по-точно го натъжава така. Прихождащите обожатели? Поредният ми скандал с мама? Отказът ми да се явя на конкурса? Разстоянието, което щеше да ни дели, ако склонях?

Двамата с татко бяхме близки. Вероятно защото, когато съм се появила на бял свят, мама вече е била леко по-изтощена и по тази причина татко е поел грижите за мен. Наследила съм избухливостта си от нея, но милостивият ми нрав безспорно е негов принос.

Очите му се отлепиха от масата за част от секундата, достатъчно, за да вникна в погледа му. Не искаше да ме моли за подобна услуга. Не искаше да си тръгна от къщи. Но в същото време нямаше как да отрече колко ползотворно щеше да е участието ми, било то дори за ден.