Кийра Кас: Изборът

- Америка?

- Да? - прошепнах аз.

- Ще се явиш ли на Избора?

- Не! Що за въпрос? На никого няма да позволя да си въобразява, че дори би ми минало през ума да се омъжа за непознат. Теб обичам - отсякох разпалено.

- И искаш да станеш Шестица? Вечно да гладуваш? Да се поболееш от грижи? - В гласа му долавях и болката, но и откровения въпрос: Ако ми се предоставеше избор да обитавам дворец с прислуга или да споделям тристаен апартамент със семейството на Аспен, кое бих избрала?

- Аспен, ще се справим някак. Имаме акъл в главите. Ще намерим начин. - Думите ми обаче не изразяваха увереност, а по-скоро надежда.

- Сама знаеш, че няма да е толкова лесно, Мер. Семейството ми пак ще е на моите ръце, няма да ги изоставя. - Сгърчих се едва доловимо в обятията му. - А ако си имаме и собствени деца...

- Когато си имаме собствени деца. Просто ще внимаваме. Кой е казал, че трябва да правим повече от две?

- Наясно си, че това не зависи от нас! - Чувах набъбващия в гласа му гняв.

Не можех да го виня. Достатъчно заможните граждани имаха контрол върху съдбата на семействата си. Четворките и по-презрените касти обаче се бореха за оцеляването си. Многократно бяхме обсъждали темата през последните шест месеца, откакто сериозно започнахме да търсим начини да останем заедно. Децата бяха неизвестна величина. Повече деца - повече работници в домакинството. Но и повече гладни гърла, разбира се...

Пак се умълчахме, всеки потънал в собствените си мисли. Аспен беше пламенна личност; често се разпалваше, влезехме ли в спор. Напоследък се беше понаучил да владее емоциите си и в момента точно това се опитваше да стори.

Най-малкото исках да го сплаша или разстроя; наистина вярвах, че е способен да се справи. Вярвах, че начертаем ли планове за предвидимото, ще имаме готовност и за непредвидимото. Дали от хвърковат оптимизъм, дали от сляпа любов по него, наистина бях уверена, че каквото пожелаем двамата, можем да го постигнем.

- Мисля, че трябва да се съгласиш - изстреля той ненадейно.

- Да се съглася на какво?

- На участие в Избора. Мисля, че имаш шанс.

Вперих свиреп поглед в него.

- Да не си се побъркал?

- Мер, изслушай ме. - Усещах устните му плътно до ухото си. Не беше честно; знаеше, че така ме разсейва. Като проговори пак, гласът му дойде задъхан и бавен, сякаш шепнеше нещо романтично, когато всъщност в думите му нямаше и капка романтика. - Ако това е златният ти шанс за по-добър живот, а ти го отхвърлиш заради мен, никога няма да си го простя. Не бих го понесъл.

Изпуфтях отривисто.

- Говориш пълни хуморески. Помисли само с колко хиляди момичета ще се съревновавам. Няма дори да изтеглят името ми.

- Щом така и така няма да стигнеш втори кръг, защо се дърпаш? - Разтриваше с длани раменете ми. Винаги когато правеше така, си глътвах граматиката. - Моля те единствено да се запишеш. Просто искам да си дадеш шанс. Усмихне ли ти се щастието - чудесно. Не ти ли провърви, поне няма да ми иде да се удуша, задето не съм опитал да те убедя.

- Но аз не го обичам, Аспен. Дори не го харесвам. Всъщност аз въобще не го познавам.

- Никой не го познава. Точно там е въпросът - може пък да го харесаш.

- Аспен, престани. Аз обичам теб.

- И аз те обичам. - Целуна ме нежно, за да подчертае думите си. - А ако наистина ме обичаш, ще ми угодиш, за да не ме тормозят угризения после.

Поставеше ли нещата в тази светлина, вече бях загубила битката. За нищо на света не бих му го причинила. Правех всичко по силите си да улесня живота му. Пък и не преувеличавах. Нямаше и зрънце вероятност точно моето име да изтеглят. Затова просто щях да дам съгласието си, колкото да умиротворя всички, а след като минеше цялата дандания, да си продължа живота постарому.

- Моля те! - прошепна в ухото ми. От гъделичкащия му дъх по гръбнака ми пробягаха тръпки.

- Хубаво - съгласих се. - Ще го направя. Но да знаеш, че не искам да ставам някаква си принцеска. Искам единствено да съм твоя съпруга.

Той поглади косата ми.

- И ще бъдеш.

Сигурно беше от светлината, или от липсата на такава, но мога да се закълна, че очите му плувнаха в сълзи след тези думи. Аспен беше преживял много, но един- единствен път го бях видяла да плаче - когато бичуваха брат му на площада. Малкият Джеми беше откраднал няколко плода от сергия на пазара. Възрастните крадци ги осъждаха по съкратената процедура, като в зависимост от стойността на откраднатото - попадаха или в затвора, или на бесилото. Джеми беше едва на девет, така че изяде камшика. Майката на Аспен не намери пари да го заведе при добър лекар, ето защо целият гръб на Джеми остана в белези.