Тес Геритсън - Виновна до доказване на противното

— Не!

— Дотолкова, че да влезете в собствената си спалня, където лежал той и да го наръгате в гърдите?

— Не! Не, не, не. — Хлипайки и крещейки, тя отричаше. Нейният глас проехтя като чужд вик в тази студена стая-кутийка. Хвана главата си с ръце и се облегна на масата. — Не — прошепна. Трябваше да се махне от този ужасен човек с ужасни въпроси. Тя понечи да се изправи от стола.

— Седнете, госпожице Уд. Не сме свършили.

Тя послушно се облегна на стола.

— Не съм го убила — изплака. — Казах ви, намерих го на моето легло. Прибрах се у дома, а той лежеше там…

— Госпожице Уд…

— Бях на плажа, когато е станало. Седях на плажа. Не спирам да повтарям това нещо на всички вас! Но никой не ме чува. Никой не ми вярва…

— Имам още въпроси.

Тя плачеше, не отговаряше, защото не беше в състояние. Той чуваше само хлипанията й.

— Добре, тогава — въздъхна най-накрая Мерифийлд и изключи касетофона. — Ще направим почивка. Един час и после ще продължим.

Миранда не помръдна. Тя чу как столът на мъжа изскърца, после той излезе от стаята, вратата се затвори. След няколко секунди се отвори отново.

— Госпожице Уд, ще ви заведа в килията ви.

Миранда бавно се изправи от стола и се обърна към вратата. Едно младо ченге я чакаше, на хубавото му лице имаше приятелска усмивка. На табелката му пишеше „Полицай Снайп“. Тя смътно си го спомняше от едно друго време от живота си, преди да попадне в затвора. О, да. Веднъж на Бъдни вечер той скъса талона й за глоба за паркиране. Любезен жест на галантност към една дама. Чудеше се какво ли си мисли сега за тази дама, дали виждаше на челото й клеймото убийца .

Мъжът я изведе в коридора. В единия край тя зърна лейтенант Мерифийлд, който разговаряше с началник Тибетс. Любезният полицай Снайп я поведе в противоположната посока. След няколко крачки Миранда забави ход и спря.

В другия край на коридора стоеше мъж и я наблюдаваше. Не беше го виждала преди. Ако го беше виждала, щеше да го запомни. Стоеше като непреодолима преграда с ръце, пъхнати в джобовете, а раменете му изпълваха тесния коридор. Нямаше вид на ченге. Ченгетата изглеждаха по стандартен начин, а видът на този мъж беше съвсем различен — небръснат, с тъмна рошава коса и смачкана риза. Най-много я разтревожи начинът, по който я наблюдаваше. Не с пасивното любопитство на зяпач. Не, това беше нещо далеч по-враждебно. Тъмните му очи бяха и съдията, и съдебните заседатели, които претеглят фактите и я обявяват за виновна.

— Движете се, госпожице Уд — каза полицай Снайп. — Тук наблизо е.

Миранда направи усилие да тръгне напред към тази човешка преграда. Мъжът се отдръпна, за да им направи път. Докато минаваше покрай него, тя усети как погледът му я изпепелява и го чу да си поема дълбоко дъх, сякаш се опитваше да не вдишва същия въздух като нея, сякаш самото й присъствие по някакъв начин тровеше атмосферата. През последните дванайсет часа се бяха отнасяли с нея като с престъпник, слагаха й белезници, вземаха й отпечатъци, претърсваха я. Обстрелваха я с въпроси и я заливаха с унижение. Но тя нито за миг не се почувства като същество, което заслужава това отвращение и ненавист, до момента, в който този мъж я погледна. Изведнъж в нея се разгоря ярост, хищна ярост, която заплашваше да я изпепели в пламъците си.

Тя се спря и го погледна с широко отворени очи. Погледите им се вцепениха. Ето, да те вземат дяволите, помисли си тя. Който и да си, огледай ме. Огледай добре убийцата. Доволен ли си? Втренчените в нея очи бяха черни като нощта и вледенени от укор. Но докато се взираха едни в други, в дълбините им Миранда видя едно пламъче на несигурност, която граничеше с объркване. Сякаш това, което той виждаше, беше погрешно, сякаш образът и обяснението му бяха неправилно съчетани.

Надолу по коридора се отвори врата. Чуха се стъпки навън, но те замряха.

— Боже господи! — прошепна един глас.

Миранда се обърна.

Ивлин Тримейн стоеше като вкаменена на вратата на тоалетната.

— Чейс — прошепна тя, — това е…

Той веднага отиде при Ивлин и протегна ръка. Тя я пое с двете си ръце сякаш животът й висеше на косъм.

— О, моля те — безпомощно прошепна тя. — Не мога да я гледам.

Миранда не помръдваше. Беше като парализирана, чувстваше вина за това, което стори на тази жена и семейството й. Макар и не убийство, нейното престъпление беше смъртен грях срещу Ивлин Тримейн, за което вечно щеше да се измъчва.

— Госпожо Тримейн — тихо промълви тя, — съжалявам.