Мария Дуеняс - Нишките на съдбата

Мястото, което бе избрал, беше повече от безобидно — заведе ме в Швейцарското кафене. Когато с облекчение установих, че обстановката е безопасна, сметнах, че още имам време да се спася. И докато той търсеше маса и ме съпровождаше до мястото, дори си помислих, че може би тази среща не прикрива някаква друга цел, че всъщност е обикновена проява на внимание към една клиентка. Даже предположих, че цялото това дръзко ухажване може би е плод на богатото ми въображение. Но не беше така. Въпреки вдъхващата успокоение обстановка, втората ни среща отново ме тласна към ръба на пропастта.

— Не съм престанал да мисля за теб нито за миг, след като вчера си тръгна — прошепна ми той на ухото веднага щом седнахме.

Бях безсилна да му отговоря, думите не стигнаха до устата ми: подобно на захар във водата, те се разтвориха в някое място на мозъка ми. Отново взе ръката ми и започна да я гали както предния следобед, като я разучаваше.

— Грапава е. Кажи, какво са правили тези пръсти, преди да дойдат при мен?

Гласът му, все така топъл и чувствен, заглушаваше шумовете около нас: потракването на стъклото и порцелана по мрамора на масите, гласовете на сутрешните посетители и на сервитьорите, които извикваха поръчките на бара.

— Шиеха — прошепнах аз, без да откъсвам поглед от скута си.

— Значи си шивачка.

— Бях. Вече не съм. — Най-после вдигнах очи и добавих: — Напоследък няма много работа.

— Затова искаш да се научиш да пишеш на машина.

Говореше съучастнически, фамилиарно, сякаш ме познаваше сякаш душите ни се бяха чакали, откакто свят светува.

— Годеникът ми иска да се подготвя за някой конкурс и да стана чиновничка като него — казах аз, леко засрамена.

Пристигането на поръчките прекъсна разговора. За мен чаша шоколад. За Рамиро — черно като нощта кафе. Възползвах се от паузата, за да го огледам, докато той разговаряше със сервитьора. Костюмът не беше същият, който носеше предния ден, друга беше и безупречната риза. Обноските му бяха елегантни и въпреки тази изтънченост, толкова чужда на мъжете от моето обкръжение, от всички пори на тялото му се излъчваше мъжественост когато пушеше, когато си оправяше възела на вратовръзката, когато изваждаше портфейла от джоба си или поднасяше чашата към устата си.

— А може ли да попитам защо жена като теб иска да прекара живота си в някое министерство? — попита той след първата глътка кафе.

Свих рамене.

— Предполагам, за да живеем по-добре.

Отново се приближи бавно към мен, отново чух топлия му глас в ухото си:

— Наистина ли искаш да живееш по-добре, Сира?

Отпих от шоколада, за да не отговоря.

— Изцапа се, нека те избърша — каза той.

И обхвана с разтворените си пръсти брадичката ми, а тя пасна в дланта му като в калъп, от който сякаш някога лицето ми е било излято. После постави палеца си върху мястото, където беше предполагаемото петно, близо до ъгълчето на устата. Погали ме нежно, без да бърза. Не реагирах — някаква смесица от страх и удоволствие ми попречи да направя каквото и да е движение.

— Изцапала си се и тук — прошепна той с дрезгав глас и премести пръста си.

Мястото беше крайчецът на долната ми устна. Повтори милувката. По-бавно, по-нежно. Тръпка премина по гърба ми и аз забих пръсти в тапицирания с кадифе стол.

— Тук също — отново каза той. Тогава погали цялата ми уста, милиметър по милиметър, от единия до другия край, бавно, ритмично, още по-бавно. Имах чувството, че потъвам в нещо меко, което не успях да определя. Беше ми все едно дали всичко това е лъжа и на устните ми няма нито следа от шоколад. Беше ми все едно, че на съседната маса трима достолепни старци бяха спрели да разговарят и съзерцаваха сцената разпалено, отчаяно желаейки да са с трийсет години по-млади.

Точно тогава шумна група студенти нахлу в кафенето и виковете и смеховете им развалиха магията на момента, все едно че се спука сапунен мехур. И внезапно, сякаш се бях събудила от някакъв сън, забелязах няколко неща наведнъж: че подът не се е разтопил и е все така твърд, че в устата ми всеки момент ще се пъхне пръстът на непознат, че по дясното ми бедро се плъзга една нетърпелива ръка и че съм на път да се хвърля с главата надолу в пропастта. Възвърнала здравия си разум, аз скочих на крака и грабнах бързешком чантата си, като бутнах чашата с вода, която сервитьорът бе донесъл с шоколада ми.

— Ето ви парите за машината. Днес следобед годеникът ми ще дойде да я вземе — казах аз, като оставих пачката с банкноти върху мрамора.