Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Книги! — възкликна Тапънс.

Думата бе произнесена с зле прикрита нервност.

— Какво каза? — обади се Томи от другия край на стаята.

Тапънс го погледна и още по-нервно повтори:

— Казах „книги“!

— Разбирам какво имаш предвид — рече Томас Бересфорд.

Пред Тапънс лежаха три големи кашона, от които бяха извадени няколко книги, но по-голямата част си стояха вътре.

— Колко досадно — продължи Тапънс.

— Имаш предвид мястото, което ще заемат ли?

— Да.

— Да не би да се опитваш да ги подредиш всичките на полиците?

— Не зная какво се опитвам да направя — въздъхна Тапънс. — Ето кое е най-странното. Човек понякога не знае какво точно иска да направи. О, Боже!

— Това съвсем не ти е присъщо — отбеляза съпругът й. — При теб проблемът е, че винаги знаеш прекалено добре какво точно искаш да правиш.

— Имам предвид… Ето ни нас двамата — остаряваме, започваме да ставаме малко… ами нека си го признаем… хм… пипва ни ревматизма и го усещаме особено когато трябва да се протегнем. Нали разбираш, когато се надигнеш да подредиш книгите на лавиците или да ги свалиш от там. Ако пък се наведеш да ги вземеш, откриваш, че ти е малко трудно отново да се изправиш.

— Да, да — съгласи се Томи, — дължи се на натрупаните годинки. Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Не! Не това. Искам да ти кажа, че е чудесно, че можахме да си купим нова къща… Успяхме да открием точно мястото, на което искахме да живеем и къщата, която винаги сме мечтали да имаме… е, разбира се, след малки поправки.

— Да де, малки. Само дето трябваше да съединим една-две стаи и да добавим онова, което ти наричаш веранда, а твоя строител — тераса. Въпреки че аз предпочитам да я назовавам лоджия — закачи я Томи.

— Но ще изглежда много красиво — заяви твърдо Тапънс.

— Искаш да кажеш, че не мога да я оценя, така ли?

— Съвсем не. Искам да кажа, че когато видиш всичко завършено, ще бъдеш очарован и ще ти се наложи да признаеш каква гениална, умна и артистична съпруга имаш.

— Добре. Ще запомня точно кои думички трябва да използвам.

— Няма нужда да помниш. Те ще ти избликнат спонтанно.

— Все пак какво общо има всичко това с книгите? — попита озадачено Томи.

— Ами с нас донесохме само един-два кашона книги. Имам предвид, че продадохме онези, на които не държахме. Всъщност тук пренесохме само тези, с които просто не можехме да се разделим. А после собствениците, как там се казваха, не мога да си спомня името им, хората дето ни продадоха тази къща, ни предложиха да купим повечето от вещите им, включително и книгите. Когато дойдохме и ги разгледахме…

— Им направихме свое предложение — припомни й Томи.

— Да. Не такова, на каквото те се надяваха. Някои от мебелите и предметите бяха ужасни. За щастие не се наложи да ги купуваме, но когато разгледах книгите… сред тях имаше детски книжки, сещаш ли се, онези в дневната… между тях имаше една-две от любимите ми. Имам предвид, че все още ми харесват. И си помислих, че ще ми бъде много приятно да ги имам. Легендата за Андрокъл и лъвът от Андрю Ланг. Спомням си, че я четох, когато бях на осем години.

— Я си признай, Тапънс, на осем години можеше ли да четеш?

— Да — заяви без колебание тя. — Мога да чета от петгодишна. Всички можехме да четем. Дори не си спомням как са ни научили. Искам да кажа, че някой ни четеше приказки на глас и ако много ти харесват, ги запомняш наизуст. После взимаш книгата от полицата, а това винаги ни се разрешаваше, почваш да я разглеждаш и изведнъж откриваш, че също можеш да четеш. И изобщо не те е грижа как точно се произнасят думите, нали разбираш. После обаче се оказа, че този подход не беше толкова удачен, защото не произнасях правилно думите. Ако някой ме беше научил как да ги произнасям, когато бях на четири години, наистина щеше да бъде много по-добре. Баща ми ме учеше да събирам, изваждам и разбира се, да умножавам, защото според него таблицата за умножение била най-полезното нещо, което човек можел да научи в живота си. Естествено упражнявах се и в делене.

— Колко умен човек е бил той!

— Не мисля, че беше изключително умен, но бе много, много добър — усмихна се Тапънс.

— Не се ли отклоняваме от темата? — попита съпругът й.

— Да, да. Та както казвах, когато си помислих, че мога да препрочета историята за Андрокъл и лъва… една от книжките от поредицата за животни, май от Андрю Ланг… О, толкова се зарадвах! Имаше и друга книжка, нещо като „Един ден от живота ми в Итън“ от едно момче, което е учило там. Не мога да обясня защо толкова ми се прииска да я прочета отново. Сигурно, защото на времето беше една от любимите ми книги. Имаше и някои класически детски романи, и книги на мисис Моулсуърт — „Часовникът с кукувичка“, „Фермата на четирите вятъра“…