Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Филе с лимонов сос, сър. След малко ще съм готов.

— Нека да е след четвърт час. Искам първо да си измия ръцете.

На горния етаж Тапънс продължаваше да чете „Черната стрела“, потънала в износеното кресло. Челото й бе леко смръщено. Бе попаднала на нещо, което й се стори много странно. Нещо, което й привлече вниманието. На страници… погледна номерата… 57 до 60 някой беше подчертал думички. Последните петнайсет минути Тапънс се бе отдала на изучаването им. Не вървяха последователно, не бяха отбелязани и като цитати. Изглежда бяха само отделни думи, подчертани с червено мастило. Тя започна да чете на глас изреченията с подчертаните думи:

— „Мечем изпитваше ужасна болка в крака. Коне с окървавени седла без ездачи препускаха редом с другите. Лицето на Дик се помрачи. Още по-важно беше, че разпозна знамената на граф Райзинхъм и разбра, че битката е свършила с поражение на привържениците на ланкастърската роза…“ 1 1 Черната стрела, Р. Л. Стивънсън, Народна младеж, 1975, превод: Невяна Розева. — Б. пр. — Тапънс поклати глава. — Няма никакъв смисъл! Съвсем никакъв!

Тя отиде до масата, на която бяха принадлежностите й за писане и взе няколко листа от тези, които наскоро една фирма за печатане на бланки им бе изпратила, за да си изберат хартията, на която да отпечатат новия им адрес: „Лаврите“.

— Глупаво име — отбеляза Тапънс, — но ако човек смени името на къщата, със сигурност писмата му ще започнат да се губят.

Тя започна да преписва думите и изведнъж откри нещо, което не бе забелязала преди.

— Така вече е друго! — възкликна тя и продължи да проследява буквите по страниците.

— Ето къде си била — чу се гласът на Томи. — Вечерята е почти готова. Докъде стигна с книгите?

— Това тук е много озадачаващо — рече тя. — Ужасно объркващо.

— Кое е толкова объркващо?

— Тази книга е „Черната стрела“ от Стивънсън. Исках да я прочета отново и я започнах. Всичко вървеше добре, докато изведнъж попаднах на нещо странно. На някои страници има думи, подчертани с червено мастило.

— Е, случва се. Нямам предвид червеното мастило, а това, че понякога човек си подчертава разни работи. Нали разбираш, нещо, което искаш да запомниш, или някой цитат например — рече Томи.

— Разбирам. Но не става дума за това. Тук са подчертани буквите.

— Как така буквите?

— Ела да видиш.

Томи отиде до нея и седна на страничната облегалка на креслото. Започна да чете на глас:

— „Мечем изпитваше ужасна болка в крака. Коне с окървавени седла без ездачи препускаха редом с другите. Лицето на Дик се помрачи. Още по-важно беше, че разпозна знамената на граф…“ Но това е някаква дивотия! — възмути се той.

— Да. И аз така си помислих в началото. Наистина изглежда дивотия, но не е, Томи.

Отдолу се чу звукът на камбанка.

— Вечерята ни е сервирана — каза Томи.

— Няма значение, първо искам да ти покажа това — махна нетърпеливо с ръка Тапънс. — Бихме могли да го обсъдим и по-късно, но е толкова необикновено, че ми се иска веднага да го видиш.

— Добре, добре. Май пак някоя от твоите измишльотини.

— Не, не е! Виж, преписах само подчертаните букви. Ето, от тази страница буквата „М“ от Мечем. Както виждаш, само „М“ е подчертана, а останалите букви не са, както и следващите думи. Няма последователност. Според мен са избирани конкретни букви. Ето тук има друга — „е“ от ездачи, „р“ от препускаха, „и“ от други, „Д“ от Дик, „ж“ от важно, „о“ от разпознаха, „р“ от роза, „д“ от дърветата, „а“ от аз, „н“ от нахвърлих…

— За Бога, спри! — възкликна умолително Томи.

— Почакай! Трябва да разбера. Сега е по-ясно, защото съм извадила буквите и съм ги написала една до друга. Виждаш ли какво се получава? Искам да кажа, че ако продължа да вадя подчертаните букви от думите, ще можем да прочетем нещо. Първите са — М-е-р-и. Тези четири букви бяха подчертани.

— И какво се получава?

— Получава се име — Мери.

— Добре, Мери. Някоя, наречена Мери. Предполагам, че е била дете с доста богато въображение и е искала да отбележи, че книгата си е нейна. Обикновено хората си надписват книгите — опита се да намери обяснение Томи.

— Дотук добре. Мери. А от следващите подчертани букви се получава думата Д-ж-о-р-д-а-н.

— Виждаш ли! Мери Джордан — заяви доволно Томи. — Нищо необикновено. Сега знаеш цялото й име. Казвала се е Мери Джордан.

— Да, но книгата не е нейна. На първата страница с доста необработен детски почерк е написано Александър, Александър Паркинсон.