Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Всъщност какво значение има?

— Разбира се, че има значение — възмути се Тапънс.

— Хайде, гладен съм — простена Томи.

— Прояви малко търпение — помоли го тя. — Ще ти прочета останалите подчертани букви, които са на четирите страници. Буквите са в произволно избрани думи и са от различни изречения. Мисля, че думите нямат никакво значение, а само буквите. Вече разгадахме Мери Джордан. Така. А знаеш ли какво се получава от следващите букви? „Н-е у-м-р-я о-т е-с-т-е-с-в-е-н-а с-м-ъ-р-т“. Очевидно са имали предвид „естествена“, но не са знаели как точно се пише. И какво се получава? „Мери Джордан не умря от естествена смърт“. А сега следващото изречение: „Беше някой от нас. Мисля, че знам кой.“ Това е всичко. Нататък в книгата не намерих други подчертани букви. Доста вълнуващо, нали?

— Виж какво, Тапънс, надявам се не възнамеряваш да дадеш воля на въображението си.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами да си изфантазираш някаква мистерия.

— Да, но на мен ми изглежда мистериозно — заяви твърдо Тапънс. — „Мери Джордан не умря от естествена смърт. Беше някой от нас. Мисля, че знам кой.“ О, Томи, трябва да признаеш, че е страшно интригуващо!

— Тапънс! — провикна се Томи щом влезе вкъщи.

Отговор не последва. Леко ядосан, той се изкачи нагоре по стълбите и прекоси коридора на първия етаж. От бързане кракът му попадна в една от дупките, издълбани от електротехниците и той яростно изруга:

— Проклети некадърници!

Преди няколко дни му се бе случило същото. Електротехниците бяха дошли изпълнени с оптимизъм и ентусиазирано бяха започнали работа. Не след дълго казаха, че всичко върви добре и им остава малко работа. После си тръгнаха, като обещаха, че ще се върнат същия следобед. Но не се върнаха. Не може да се каже, че Томи бе особено изненадан. Вече бе свикнал, че строителните работници, техниците по поддръжка и ремонт на електрическите и газовите инсталации, и изобщо всички от този род, имаха подобен маниер на работа. Идват, демонстрират компетентност, правят оптимистични прогнози и отиват да си вземат нещо. Сетне повече не се появяват. Човек започва да звъни по телефона, но обикновено номерът се оказва грешен. Ако пък е верен, оказва се, че съответният човек вече не работи там. Просто нещата се свеждат до това — човек да внимава да не попадне в някоя от издълбаните дупки и да си изкълчи глезена. Изобщо да се пази да не се нарани по един или друг начин. Томи се боеше повече за Тапънс, отколкото за себе си. Той все пак имаше повече опит от нея. Беше убеден, че тя е подложена на по-голям риск от злополуки от него. Например можеше да се изгори от някой тиган или от печката… Но къде е тя сега? Той отново се провикна:

— Тапънс! Тапънс!

Разтревожи се. Тя беше от хората, за които човек без да иска се тревожи. Когато излизаш, й даваш мъдри съвети, а тя ти обещава да изпълни точно онова, което си й поръчал — да не излиза, освен ако не се наложи да купи например малко масло. „Е, никой не би нарекъл това опасно, нали?“ — беше му казала Тапънс. „За теб може да се окаже опасно“ — й бе отвърнал той, а тя възмутено бе възкликнала: „Не се дръж като идиот!“ „Не се държа като идиот, а просто съм разумен и внимателен съпруг, който се грижи за едно от най-ценните си притежания. Чудя се защо ли…“, а тя го бе прекъснала: „Защото аз съм най-очарователната, най-привлекателната и най-добрата съпруга. И защото и аз много се грижа за теб.“ „Може да е така, но имам още цял списък от неща, които би могла да правиш за мен“ — бе й казал той. „Не мисля, че ще ми допадне — бе възроптала Тапънс. — Не, не мисля. Струва ми се, че имаш цял поменик от оплаквания. Но не се тревожи, всичко ще бъде наред. Ще те чакам да се прибереш.“

Тогава къде е?

— Малко дяволче! — каза си на глас Томи. — Къде ли е отишла?

Той влезе в стаята, в която преди я беше намирал. Предположи, че навярно разглежда поредната детска книжка. Сигурно пак се е въодушевила от онези думи, които някое глупаво дете е подчертало с червено мастило. По следите на Мери Джордан, която не е починала от естествена смърт. Той се замисли. Хората, от които купиха къщата, се казваха Джоунс. Бяха я обитавали само три-четири години. Не, детето, което си е поиграло с книгата на Робърт Луис Стивънсън, е живяло тук преди тях. Но така или иначе Тапънс не беше в стаята. Нямаше разхвърляни книги, по което да си личи, че е проявила интерес към тях.

— Къде по дяволите се е дянала? — възмути се гласно Томас Бересфорд.