Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Моля? Не ви чух, мадам? — обади се Албърт.

— О, нищо — отвърна Тапънс и се обърна към предания си „оръженосец“, който току-що се бе появил на вратата.

— Помислих, че ме повикахте, мадам. Позвънихте, нали?

— Ами, не — смути се Тапънс. — Просто се хванах за шнура, когато се качих на стола, за да взема една книга.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Да, бих искала — призна си Тапънс. — Постоянно падам от тези столове. Краката на някои от тях са доста разнебитени.

— Някоя конкретна книга ли искате?

— Ами… не съм се справила с третата лавица, а ми остават още две до тавана. Не зная кои книги са там.

Албърт се качи на стола и започна да ги подава на господарката си, като изтупваше всяка книга от праха. Тапънс ги поемаше с възторжени възклицания.

— О! Я виж ти! Май наистина съм ги забравила. Ето „Амулетът“, това пък е „Псамаят“. А, ето и „Новите търсачи на съкровища“. Колко обичам тези книги! Не, Албърт, не ги подреждай още. Мисля, че първо трябва да ги препрочета. Е, искам да кажа една-две като начало. Тази пък коя е? Нека да погледна. „Червената кокарда“. О, да, от историческите романи. Колко съм се вълнувала от нея. А, ето и „Под червената мантия“. Да, има много книги от Стенли Уейман. Чела съм ги, когато бях на десет или единайсет. Няма да се изненадам, ако попадна и на „Затворникът в Зенда“. — Спомените й изтръгнаха дълбока въздишка на блаженство. — „Затворникът в Зенда“. Първото докосване до романтичните истории. Любовта на принцеса Флавия. Кралят на Руритания. Рудолф Расендил, май така му беше името, героят от детските ми сънища.

Албърт й подаде следващата книга.

— О, да! — възкликна отново Тапънс. — Тази е още по-добра. И пак е стара. Трябва да ги съберем всички на едно място. Чакай да видя. Тази коя е? „Островът на съкровищата“. Колко хубаво! Обезателно трябва да я препрочета, въпреки че, струва ми се, съм гледала два филма по нея. Не обичам да гледам филми по книги. Обикновено в тях нещо не е наред. О! Ето и „Отвлеченият“. Винаги съм я харесвала.

Албърт се протегна, взе твърде голяма купчина книги и „Катриона“ се стовари на главата на Тапънс.

— О, извинете, мадам! Много съжалявам!

— Няма нищо. Случва се — успокои го Тапънс. — „Катриона“. Дали горе има още от романите на Стивънсън?

Албърт й подаде още книги, но този път по-внимателно. Тапънс щастливо извика:

— „Черната стрела“! О, Боже! „Черната стрела“. Тя е една от първите книги, които съм прочела. Ти, Албърт, май не си я чел? Искам да кажа, че сигурно тогава не си бил роден. Нека да си помисля. „Черната стрела“. Да, картината от стената с очи… истински очи… които те гледат от картината. Беше прекрасно, толкова ужасяващо. „Черната стрела“. За какво се разказваше? Май за… кучето, котката? Не! „Котката, плъхът и кучето Лъвъл управляват цяла Англия по времето на Гърбушко.“ Така беше. Гърбушкото е Ричард III. Въпреки че напоследък постоянно пишат, че той всъщност бил чудесен и съвсем не бил жесток. Но аз не вярвам. Нито пък Шекспир. Не случайно е започнал пиесата си с думите на Ричард: „Аз съм предопределен да бъда жесток.“ О, да, „Черната стрела“.

— Да свалям ли още, мадам?

— Не, благодаря ти, Албърт. Струва ми се, че съм твърде уморена, за да продължа.

— Добре. Между другото господарят се обади и каза, че ще закъснее с половин час.

— Нищо — каза Тапънс, после седна в едно кресло, взе „Черната стрела“, отвори я и се зачете.

— Мили Боже, колко е прекрасна! — възкликна Тапънс. — Май съвсем съм я забравила, след като я чета с такова удоволствие. Спомням си колко се вълнувах.

Настъпи тишина. Албърт се върна в кухнята, а Тапънс се облегна назад, погълната от книгата. Времето минаваше. Сгушена в креслото, мисис Томас Бересфорд се бе отдала на удоволствието, което й доставяше историята на Робърт Луис Стивънсън.

В кухнята времето също течеше. Албърт свещенодействаше около печката. Отвън се чу шум от кола. Албърт отиде до страничната врата, отвори я и попита:

— Да я прибера ли в гаража, сър?

— Не, аз ще я прибера — отвърна Томи. — Предполагам, че си зает с вечерята. Много ли закъснях?

— Не, сър. Точно, колкото казахте. Дори се връщате малко по-рано.

Томи се погрижи за колата, сетне влезе в кухнята, разтривайки ръце.

— Навън е студено. Къде е Тапънс?

— О, госпожата е горе при книгите.

— Какво? Още ли се занимава с тези книги?

— Да. Цял ден ги подрежда, но май повечето време чете.

— Мили Боже! Добре, Албърт, какво ще вечеряме?