— Няма да се омъжа за Игнасио, мамо.
Опитваше се да вдене една игла и при думите ми ръката й, държаща конеца, застина.
— Какво говориш, момиче? — прошепна тя. Гласът й беше глух, изпълнен със смут и недоумение.
— Ще се разделя с него, мамо. Влюбих се в друг мъж.
Упрекна ме с най-суровите укори, за които се сети, призова небето и намесата на всички светии и с безброй доводи се опита да ме разубеди. Когато установи, че това е безполезно, седна на другия люлеещ се стол до дядо ми, закри лицето си с ръце и заплака.
Аз запазих привидно хладнокръвие, опитвайки се да прикрия нервността си зад категоричността на моите думи. Боях се от реакцията на майка ми — за нея Игнасио се бе превърнал в син, в присъствието, което бе заместило липсата на мъж в малкото ни семейство. Двамата разговаряха, мислеха по един и същ начин, разбираха се. Майка ми му готвеше ястия, които той обичаше, лъскаше обувките му и обръщаше саката му, когато с времето овехтяваха. Той, от своя страна, й правеше комплименти, когато я виждаше да се гласи за неделната служба, носеше и сладкиши и полу на шега полу на истина, понякога й казваше, че е по-хубава от мен.
Съзнавах, че с дързостта си ще сложа край на това удобно съжителство, че ще разтърся из основи не само моя живот, но и живота други хора, но нищо не можех да направя, за да избегна това. Решението ми беше непоклатимо: нямаше да има сватба, нито конкурси, нямаше да се уча да пиша на машина върху масата в хола и никога нямаше да имам с Игнасио деца, обща постеля и радости. Щях да се разделя с него и дори сила като ураган не можеше да промени решението ми.
Магазинът на „Испано-Оливети“ имаше две големи витрини, което гордо излагаха пред минувачите лъскави продукти. Между тях имаше остъклена врата, пресечена диагонално от тъмна бронзова пръчка. Игнасио я бутна и ние влязохме. Звънтенето на камбанка извести за пристигането ни, но никой не излезе да ни посрещне. Около две минути стояхме смутено, като оглеждахме изложените машини със страхопочитание, без да се осмелим дори да докоснем полираните мебели, върху които бяха поставени тези чудеса на машинописа, измежду които щяхме да изберем най-подходящото за нашите планове. В дъното на обширния салон имаше канцелария. От нея се разнасяха мъжки гласове.
Не се наложи да чакаме дълго. Хората в канцеларията знаеха, че има клиенти, и към нас се насочи един от тях, с възпълна фигура, облечен в тъмен костюм. Любезният продавач ни поздрави, попита какво желаем. Игнасио започна да говори, да описва какво търси, да иска данни и препоръки. Служителят разгърна старателно професионализма си и започна да изброява характеристиките на всяка от изложените машини. С подробности, с акуратност и технически термини: с такава педантичност и монотонност, че след двайсет минути имах чувството, че ще заспя от скука. През това време Игнасио поглъщаше жадно информацията, забравил за мен и за всичко, което не беше свързано с качествата на предлаганите продукти. Реших да се поразходя, тъй като това изобщо не ме интересуваше. Каквото и да избереше Игнасио, щеше да е подходящо. Пет пари не давах за точността на удара по клавиша, за ръчката за връщане или ограничителя на полето.
Тръгнах да обикалям из салона, за да намеря нещо, с което да се разсея. Разгледах големите афиши, които рекламираха от стените изделията на фирмата с цветни рисунки и думи на езици, които не разбирах, после се приближих до витрините и се взрях в бързащите по тротоара минувачи. След малко се запътих неохотно към дъното на салона.
На една от стените имаше голям шкаф със стъклени врати. Съзрях в тях отражението си, забелязах, че два кичура са се измъкнали от кока ми, прибрах ги на мястото им; ощипах бузите си, за да придам на отегченото си лице малко цвят. После огледах внимателно облеклото си — бях се наконтила с най-хубавия си тоалет: в края на краищата тази покупка за нас беше специално събитие. Опънах чорапите си от глезените нагоре; нагласих внимателно полата на ханша, талията на кръста, ревера на шията. Отново оправих косата си, огледах се в анфас и профил, като наблюдавах спокойно отражението си. Опитах няколко пози, направих танцова стъпка и се разсмях. Когато се отегчих от собствения си образ, продължих да обикалям салона, за да убия времето, като прокарвах бавно ръка по повърхностите и заобикалях лениво мебелите. Почти не обърнах внимание на това, заради което всъщност бяхме отишли там; за мен всички онези машини се различаваха единствено по размера си. Някои бяха големи и солидни, имаше и по-малки; някои изглеждаха леки, други — тежки, но в моите очи бяха само маса от тъмни предмети, лишени от всякакво очарование. Застанах неохотно пред една от тях, приближих показалеца си до клавишите и с него се престорих, че натискам най-близките до личността ми букви. С, и, р, а. „Сира“, повторих шепнешком.
Читать дальше