Мария Дуеняс - Нишките на съдбата

Животът ми протичаше спокойно между тези два свята, като почти не осъзнавах огромното различие, което съществуваше между тях. Вървях по широките булеварди, край които имаше алеи за карети и големи портали, със същата непринуденост, с която прекосявах невероятния лабиринт от криволичещи улици в моя квартал, неизменно изпълнени с локви и боклуци, ехтящи от викове на продавачи и пронизителния лай на гладни кучета; улици, по които хората винаги бързаха и на които при вика „Изливам вода“ най-добре беше да се скриеш, за да не те опръскат с урина. Занаятчии, дребни търговци, чиновници и току-що пристигнали в столицата надничари пълнеха пансионите и придаваха на квартала провинциална атмосфера. Много от тях почти не го напускаха, освен ако нямаше форсмажорни причини. Майка ми и аз обаче всяка сутрин излизахме заедно и бързахме да стигнем до улица „Сурбано“, за да започнем ежедневната си работа в ателието на доня Мануела.

След две години на чиракуване майка ми и доня Мануела решиха, че е време да се науча да шия. На четиринайсет години започнах с най-елементарното: ленти, обшиване, тропоски. После дойдоха илиците, тегелите и подгъвите. Работехме седнали на малки плетени столове, наведени над поставени на коленете ни дъски, на които опирахме дрехата. Доня Мануела посрещаше клиентките, кроеше, пробваше и поправяше. Майка ми вземаше мерки и се грижеше за всичко останало; шиеше най-трудните части и разпределяше останалите задачи, наглеждаше тяхното изпълнение и налагаше темпо и дисциплина на малкия отряд, съставен от половин дузина възрастни шивачки, четири-пет млади жени и няколко бъбриви момичета, които имаха повече желание да се смеят и да клюкарстват, отколкото да работят. Някои се превърнаха в добри шивачки, други не успяха и останаха завинаги да изпълняват най-неблагодарните задачи. Когато някоя напуснеше, друга я заместваше в тази потънала в безпорядък стая, напълно противоположна на разкошната фасада и на обляния в светлина строг салон, до който само клиентките имаха достъп. Единствено те, доня Мануела и майка ми можеха да се наслаждават на тапицираните с шафраненожълт плат стени; единствено те можеха да се приближат до махагоновите мебели и да стъпват по дъбовия под, който ние, най-младите, излъсквахме с памучни кърпи. Единствено те се радваха от време на време на слънчевите лъчи, които нахлуваха през четирите високи балконски прозореца, обърнати към улицата. Останалата част от войската стояхме винаги в тила: в онова женско отделение, леденостудено през зимата и непоносимо горещо през лятото, което беше нашето ателие — невзрачно помещение с две прозорчета към тъмния вътрешен двор, в което часовете отлитаха като полъх на вятър сред тананикане на песни и тракане на ножици.

Научих се бързо. Имах сръчни пръсти, които скоро свикнаха с формата на иглите и с допира на платовете. С мерките, кройките и обемите. Обиколка на талията, гръдна обиколка, дължина на полата. Ръкавна извивка, маншет, бие. На шестнайсет се научих да различавам платовете, на седемнайсет — да преценявам качеството им и да се съобразявам с възможностите им. Крепдешин, копринен муселин, жоржет, френска дантела. Месеците идваха и отлитаха като на въртележка — през есента шиехме палта от качествени платове и демисезонни тоалети, през пролетта — въздушни рокли за дългите и далечни почивки в Ла Конча и Ел Сардинеро в Кантабрия. Навърших осемнайсет, деветнайсет. Навлязох постепенно в изкуството на разкрояването и изработката на най-фините части. Научих се да сглобявам яки и ревери, да предвиждам как ще пада платът и да преценявам крайния резултат. Харесвах работата си, изпитвах удоволствие от нея. Доня Мануела и майка ми понякога искаха мнението ми, започваха да ми се доверяват. „Момичето има ръка и око, Долорес — казваше доня Мануела. — Добра е и ще стане още по-добра, стига да не се откаже. По-добра от теб, така че внимавай.“ А майка ми продължаваше работата си, сякаш беше глуха. Аз също не вдигах глава от дъската си, преструвах се, че не съм чула нищо.

Понякога я поглеждах крадешком и виждах лека усмивка на устните й, осеяни с топлийки.

Годините минаваха, животът — също. Модата се променяше и работата на ателието следваше нейните повели. След войната в Европа навлязоха правите линии, корсетите бяха захвърлени, а краката се показваха без капка свян. Но когато отминаха 20-те „златни“ години, талиите на роклите се върнаха на нормалното си място, полите се удължиха и приличието отново се наложи в ръкави, деколтета и желания. Навлязохме в ново десетилетие и настъпиха още промени. Всички заедно, непредвидено, почти накуп. Навърших двайсет, установи се републиката и срещнах Игнасио. Той се появи една неделя през септември в „Ла Бомбиля“, на шумна танцова забава в салон, претъпкан с шивачки, разхайтени студенти и войници в градски отпуск. Покани ме да танцуваме, разсмя ме. Две седмици по-късно започнахме да кроим планове за женитба.