Роджър Зелазни: Козовете на съдбата

Адски досадно е да се размотаваш в очакване някой да се опита да те убие. Но денят беше 30-ти април и както обикновено това не беше изключено. Известно време не бях съвсем сигурен за някои неща, но сега вече знаех кога точно да го очаквам. Преди доста размишлявах но въпроса, но вече всичко си пасваше. Трябваше просто да изчакам да се случи. Чувствах, че съм длъжен да разчистя всичко до последно.

Станах от леглото, отидох в банята, взех душ, измих си зъбите и прочие. Отново си бях пуснал брада, тъй че не се наложи да се бръсна. Из главата ми не се мотаеха разни загадъчни опасения, както на 30-ти април преди три години, когато се събудих с главоболие и известни предчувствия, отворих широко прозорците и отидох в кухнята, за да установя, че всички кранчета на газовата печка са отвинтени до дупка. Не беше дори като на 30-ти април преди две години в другия ми апартамент, когато пък се събудих преди изгрев слънце от едва доловимата миризма на пушек и открих, че жилището е подпалено. И все пак сега гледах да не минавам точно под крушките на осветлението, в случай, че в тях бе сложено нещо запалително, и предпочитах да первам ключовете им, вместо да ги натискам плавно. Дотук моите действия не бяха предизвикали нищо необичайно.

Обикновено нагласявах кафе-машината още от предишната вечер с таймера. Тази сутрин обаче не исках да рискувам. Заложих една прясна доза и прегледах багажа си, докато чаках водата да заври. Всичко ценно за мен от това място бе събрано в два средно големи сандъка — дрехи, книги, картини, няколко инструмента, няколко сувенира и тъй нататък. Запечатах сандъците. В раницата ми се озоваха чисти дрехи, фланелка, интересна книга с меки корици и пачка пътнически чекове. На излизане оставих ключа на домоуправителя, за да може да пусне носачите. Сандъците щяха да бъдат оставени на съхранение.

Тази сутрин пропуснах джогинга. Докато отпивах от кафето си, обиколих прозорците един по един, като на всеки от тях се спирах за щателен оглед на улицата под него (миналогодишната изненада беше човек с пушка), мислейки си за онзи първи опит преди седем години. Тъкмо си вървях по улицата през един слънчев пролетен следобед, когато някакъв огромен камион свърна към мен, наби спирачки и за малко не ме разстла по отсрещната тухлена стена. Едва успях да се хвърля встрани и да се претърколя. Шофьорът така и не дойде в съзнание. Всичко изглеждаше като една от тези смразяващи случайности, които понякога се намесват в живота на всеки от нас.

Но на същия ден през следващата година, докато се прибирах късно вечерта от апартамента на приятелката си, ме нападнаха трима мъже — единият с нож, а другите двама с по една водопроводна тръба в ръката. При това дори не бяха така добри да ми поискат първо портфейла.

Положих останките им пред входа на близкия магазин за плочи и въпреки че размишлявах дълго по въпроса на път за вкъщи, не открих нищо особено в това, докато не си спомних, че на следващия ден се навършва една година от случая с камиона. Сметнах го за странно съвпадение. Но когато на следващата година бомба, доставена ми по пощата, разруши половината от друг един апартамент, започнах да се чудя дали случайностите не започват да се превръщат в закономерност. Събитията през последвалите няколко години превърнаха съмнението ми в увереност.

Работата беше ясна като бял ден — някой бе твърдо решил да ме очисти и след всеки провален опит следваше едногодишна пауза. После всичко се повтаряше. Почти като в игра.

Но тази година на мен също ми се играеше. Основният проблем беше, че той (или тя, или то) все още не се беше появил на сцената, тъй като явно предпочиташе да действа тихомълком, с разни машинарийки или чрез подставени лица. Ще обознача въпросната персона с буквата „З“ (което в моя личен светоглед понякога се отнася до думата „загадка,“ а друг път до „задник“), защото „Х“-ът е твърде изтъркан, а не ми се ще да въртя из устата си разни местоимения със съмнителна достоверност.

Измих чашата и каничката от кафето и ги поставих на рафта. После взех раницата и потеглих. Мистър Мълигън го нямаше никакъв или пък още спеше, затова преди да изляза на улицата, за да закуся в близкото бистро, оставих ключа си в пощенската му кутия.

Движението навън беше спокойно и всички превозни средства се държаха възпитано. Вървях бавно, като се ослушвах и оглеждах. Сутринта беше приятна и обещаваше един прекрасен ден. Надявах се да приключа бързо, за да мога да му се насладя, отдаден на лентяйство.