Роджър Зелазни - Козовете на съдбата

Обикалях няколко минути, докато намеря удобен паркинг. Заключих колата, върнах се пеш до ъгъла и завих вдясно. Денят бе станал малко по-топъл. Някъде наоколо лаеха кучета.

Закрачих към голямата викторианска сграда, която бяха превърнали в кооперация. Прозорците на Джулия се виждаха на предния ред. Апартаментът й беше в дъното на последния етаж. Докато влизах през централния вход, се опитах без особен успех да потисна спомените си. Мислите за прекараното заедно с нея време нахлуха отново в съзнанието ми заедно с цяла глутница стари чувства. Спрях. Глупаво беше да идвам тук. Защо да се тормозя за нещо, което дори не ми липсваше. И все пак…

По дяволите. Исках да я видя още веднъж. Нямаше да се откажа точно сега. Изкачих стълбите и прекосих площадката. Вратата беше отворена едва-едва и аз влязох.

Партерът си беше същият. Същите саксии с леко повехнали теменужки с прашни листа, които все така стояха на раклата под изкривеното на доста места огледало с позлатена рамка, отразявало толкова наши прегръдки. Отражението на лицето ми се накъдри, докато минавах край него.

Изкачих се по покритите със зелен килим стълби. Някъде зад мен излая куче.

Площадката на първия етаж си беше останала непроменена. Преминах по тесния вестибюл, покрай гравюрите на стената и стария парапет, обърнах се и изкачих второто стълбище. На горния вестибюл дочух над главата си някакво скърцане и шум, подобен на този от търкаляща се бутилка или ваза върху твърд дървен под. После отново тишина, запълнена с няколко прошумолявания на вятъра около корниза. Едно мъгляво предчувствие ме размърда и ускори пулса ми. Спрях при основата на стълбището. Не забелязах нищо странно, но при следващото вдишване усетих странна миризма. Не можех да я определя точно — пот, мухъл или пък влажна мръсотия, определено от нещо органично.

Отидох до вратата на Джулия и изчаках няколко секунди. Миризмата тук беше по-силна, но не чух никакви нови шумове.

Почуках леко по тъмното дърво. За миг ми се стори, че чух как някой се движи вътре, но само за миг. Почуках отново.

— Джулия? — извиках. — Аз съм — Мърл.

Нищо. Почуках по-силно.

Нещо се срина с гръм и трясък. Натиснах бравата. Беше заключено.

Задърпах и заблъсках дръжката на вратата, докато успях да изтръгна цялата брава заедно със заключващия механизъм. Веднага се дръпнах вляво, покрай окачения край на вратата и дървената каса. Протегнах лявата си ръка и побутнах леко вратата в горната й част с върховете на пръстите си.

Отворих я няколко сантиметра и изчаках. Не последваха никакви нови шумове, а през процепа се виждаше само отрязък от стената и пода, плюс части от някакъв акварел, червеното канапе и зеленото килимче. Отворих вратата още малко. Все същото. А миризмата бе станала дори още по-силна.

Стъпих вдясно и приложих умерен натиск.

Нищонищонищо…

Тъкмо отмествах ръката си, когато тя се появи в полезрението ми. Лежеше на пода на стаята. Окървавена… Кръв имаше по пода, по килимчето, по целия кървав безпорядък край ъгъла.

Подтиснах импулса си да се хвърля напред. Направих крачка, после още една. Всичките ми сетива бяха нащрек. Прекрачих прага. В стаята нямаше нищо друго и никой друг. Фракир се затегна около китката ми. Сигурно бях казал нещо, но съзнанието ми беше другаде.

Приближих се и коленичих до нея. Призля ми. Още от прага успях да видя, че половината от лицето й и дясната й ръка липсват. Тя не дишаше и дори сънната й артерия не помръдваше. Беше облечена в разкъсана, окървавена роба с цвят на праскова. На врата й бе окачен син медальон.

Кръвта, плъзнала извън килимчето по дървения под, беше размазана и по нея личаха следи. Отпечатъците не бяха оставени от човек, но все пак бяха доста големи, издължени, оставени от стъпала с три пръста, солидни възглавнички и нокти.

Един детайл в очертанията на отворената зад гърба ми врата на спалнята, който досега бях отчитал само полусъзнателно, бе изчезнал ненадейно с усилването на миризмата. Последва ново бързо трепване около китката ми. И все пак не успях да чуя нищо. Съществото беше абсолютно безшумно, но аз знаех, че е там.

Завъртях се както бях клекнал, все така приведен…

Видях огромна паст, осеяна с големи зъби, и окървавени устни, присвити около тях. Всичко това беше част от муцуната, принадлежаща на тежащо няколкостотин килограма, кучеподобно създание с груба, покрита сякаш с плесен козина. Ушите му приличаха на туфи от гъбички, а очите му бяха оранжево-жълти, широко отворени и обезумели.