Роджър Зелазни - Козовете на съдбата

Добрах се до бистрото необезпокояван. Седнах до прозореца. Тъкмо когато келнерът се зададе, за да вземе поръчката ми, видях една позната фигура да се мотае по улицата — моят бивш състудент, след това приятел и колега, Лукас Рейнард. Висок 184 сантиметра, червенокос, красив въпреки (или може би точно затова) артистично счупения си нос, с глас и маниери на търговец, какъвто всъщност си беше.

Почуках по прозореца, той ме видя, махна ми, обърна се и влезе.

— Мърл, знаех си аз — каза той, приближавайки се към масата, след което ме стисна за рамото, седна и измъкна менюто от ръцете ми. — Щом те изпуснах у вас, си помислих, че сигурно ще си тук.

Той погледна към менюто и се зачете.

— Защо? — попитах аз.

— Ако ви трябва още време, за да изберете, ще дойда пак — каза сервитьорът.

— Не — отвърна му Люк и изреди една гигантска поръчка. Аз се включих след него. След което чух: — Защото си същество с навици.

— Навици ли? — попитах. — Та аз вече почти не се храня тук.

— Знам — отговори той, — но обикновено го правиш, когато си под пара. Като например преди изпити, или пък когато нещо те тормози.

— Хм — промърморих аз. Май че имаше нещо такова, макар да не го бях осъзнавал досега. Завъртях пепелника с гравираната на него глава на еднорог — умалено копие на другия, изработен от цветно стъкло и поставен зад вратата.

— Щом казваш, вероятно е така — заявих накрая. — Апропо, защо мислиш, че нещо ме тормози?

— Спомних си за оная твоя параноя около всеки 30-ти април. Май причината бяха два-три инцидента.

— Малко повече от два-три. Така и не ти разказах за всичките.

— Значи още вярваш в това?

— Да.

Той сви рамене. Сервитьорът се приближи и ни доля чашите с кафе.

— Добре де — съгласи се той накрая. — Днес случи ли ти се нещо?

— Не.

— Жалко. Надявам се това да не ти е размътило съзнанието.

Отпих от кафето си.

— Няма проблеми — отвърнах.

— Хубаво. — Той въздъхна и се протегна. — Виж, върнах се в града едва вчера…

— Добре ли пътува?

— Страхотно.

— Както и да е… Докато бях в офиса, научих, че си напуснал.

— Да. Преди около месец.

— Милър се опитал да се свърже с теб. Но тъй като телефонът ти бил откачен, не успял да ти се обади. Дори наминал няколко пъти, но те нямало.

— Много жалко.

— Иска да се върнеш.

— За мен въпросът е приключен.

— Защо не чуеш първо предложението, а? Брейди го изритват нагоре, а ти ставаш шеф на отдел „Дизайн“, плюс двайсет процента повишение на заплатата. Каза ми да ти го предам.

Подсмихнах се под мустак.

— Всъщност не звучи никак зле. Но, както вече отбелязах, въпросът е приключен.

— О-хо. — Очите му блеснаха, докато ми се хилеше дяволито. — Значи наистина имаш нещо уредено на друго място. Милър се чудеше дали е така. Добре, той ми каза, че при това положение би искал да чуе предложението на другите. Щял да опита да ги пребори.

Поклатих глава.

— Май не схващаш какво ти говоря. Приключих с тази работа. Край. Нямам желание да се връщам. Нито пък да работя за някой друг. Приключих с тези неща. Писна ми от компютри.

— Ама ти си наистина добър. Я кажи, да не си намислил да преподаваш?

— Не.

— А стига бе! Нали все трябва да нравиш нещо. Да не си напипал някакви парички?

— Не. Смятам да попътувам известно време. Прекалено дълго се задържах на едно място.

Той вдигна чашата си с кафе и я пресуши. После се облегна назад, скръсти ръце върху корема си и притвори леко очи. За известно време не каза нищо. После продължи:

— Казваш, че си приключил. Само работата и живота си тук ли имаш предвид или има и още нещо?

— Накъде биеш?

— Още в колежа изчезваше по твоя си начин. Нямаше те за известно време и после изведнъж се появяваше отнякъде. Освен това винаги беше доста мъгляв по въпроса. Сякаш водеше някакъв двойнствен живот. Решението ти има ли нещо общо с тия работи?

— Все още не разбирам какво имаш предвид.

Той се усмихна.

— Разбираш и още как — каза той. Когато не му отговорих, добави: — Добре де, желая ти късмет в начинанието, каквото и да е то.

Той така и не спря да се върти, с изключение на няколко кратки паузи; играеше си нервно с връзка ключове, докато пиехме второто си кафе, премяташе ключодържателя със синя каменна плочка. Накрая пристигна закуската ни и ние похапнахме, без да говорим.

После той ме попита:

— „Звездопад“ още ли е твоя?

— Не. Продадох я миналата есен — му казах аз. — Бях толкова зает, че не ми оставаше време за разходки с яхта. Не изтърпях да я гледам така самотна.