Роджър Зелазни - Козовете на съдбата

Той кимна.

— Жалко — каза. — В училище си прекарвахме страхотно на нея. След това също. Щеше ми се да излезем още веднъж в открито море, заради доброто старо време.

— Да.

— Да си виждал Джулия наскоро?

— Не, не и откакто се разделихме. Мисля, че все още е с някакъв тип на име Рик. А ти?

— Да. Отидох да я видя снощи.

— Защо?

Той сви рамене.

— Тя също беше от тайфата, а пък всички се пръснахме.

— Как е тя?

— Все още изглежда добре. Пита ме за теб. Помоли ме да ти предам това.

Той измъкна някакъв запечатан плик от сакото си и ми го подаде. На него бе изписано името ми с нейния почерк.

„Мърл, Не бях права. Знам кой си ти и че си в опасност. Трябва да те видя. Имам нещо, което ще ти потрябва. Много е важно. Моля те, обади ми се или ела веднага щом можеш.

С любов, Джулия“

— Благодаря ти — казах аз, отворих раницата си и сложих писмото вътре.

Беше загадъчно… и объркващо. Доста объркващо. По-късно щях да реша как да постъпя. Все още я харесвах повече, отколкото ми се щеше да си призная, но не бях сигурен дали искам да я видя отново. И все пак какво ли значеше това, че знае кой съм?

Изместих я от мислите си. За пореден път. Известно време гледах колите навън, отпивах от кафето си и си мислех за това как срещнах Люк за пръв път в клуба по фехтовка, през първата ни година в университета. Беше невероятно добър.

— Фехтуваш ли се още? — го попитах.

— От време на време. А ти?

— Ако ми падне случай.

— Така и не разбрахме кой е по-добър от двама ни.

— Сега не му е времето — казах. Той се ухили и помаха няколко пъти с ножа си срещу мен.

— Сигурно. Кога тръгваш?

— Вероятно утре. Имам няколко неща за оправяне и приключване. Щом свърша с тях, тръгвам.

— И накъде?

— Насам-натам. Още не съм решил твърдо.

— Ти си откачен.

— Ъ-хъ. Wanderjahre — годините за странстване, нали така им казваха? Аз пропуснах моите навремето и сега ще си наваксвам.

— Знаеш ли, доста добре ми звучи. Може пък и аз да опитам някой път.

— Опитай. Но мисля, че ти си взе своите на части.

— Какво имаш предвид?

— Аз не бях единственият, който изчезваше толкова често.

— А, това ли? — Той махна с ръка. — Това беше бизнес, а не забавление. Оправяне на сделки, плащания. Смяташ ли да навестиш старците?

Странен въпрос. Никой от нас не бе говорил за своите родители досега, освен в най-общи линии.

— Едва ли — казах. — Твоите как са?

Той улови погледа ми и го задържа, докато хроничната му усмивка се разширяваше.

— Трудно е да се каже — отвърна той. — Нещо сме позагубили контакта.

Аз също се усмихнах.

— Познато усещане.

Доядохме си закуската и изпихме по едно последно кафе.

— Значи няма да говориш с Милър?

— Не.

Той отново сви рамене. Донесоха ни сметката и аз я взех.

— Този път аз плащам — каза той. — Нали поне имам работа.

— Благодаря. Може да ти се обадя, за да вечеряме заедно. Къде си отседнал?

— Чакай. — Той се пресегна към джобчето на ризата си, извади оттам кибрит и ми го подаде. — Ето. „Ню Лайн Мотел“.

— Ако мина към шест?

— Става.

Той плати и на улицата се разделихме.

— Доскоро — каза той.

— Ъ-хъ.

Сбогом, Люк Рейнард. Странен човек. Познавахме се вече от почти осем години. Бяхме си изкарвали добре навремето. Съперничехме си в доста дисциплини. Тичахме заедно почти всеки ден. В университета бяхме в отбора по лека атлетика. Случваше се да излизаме с едни и същи момичета. За пореден път му се възхитих — силен, интелигентен и също толкова потаен, колкото съм и аз. Между нас имаше някаква връзка, която така и не успях да разбера напълно.

Върнах се при паркинга пред моя блок и огледах двигателя и шасито на колата си преди да пъхна ключовете в таблото, за да запаля. Карах бавно, оглеждах нещата, които ми изглеждаха свежи и нови преди осем години, и се сбогувах с тях. Вече бях си взел сбогом през миналата седмица с всички хора, които имаха някакво значение за мен. С изключение на Джулия.

Сбогуването с нея бе от нещата, които все предпочитах да отложа, но вече нямаше за кога. Сега или никога, пък и любопитството ми беше крайно раздразнено. Отбих на паркинга на един супермаркет и намерих телефон, но никой не вдигна слушалката, когато набрах нейния номер. Предположих, че сигурно отново е на пълен работен ден, но не беше изключено и да е под душа или да пазарува някъде. Реших да мина край апартамента й и да проверя. Не беше далече. А каквото и да имаше да ми каже, то щеше да е добро извинение, за да я видя за последен път.