Роджър Зелазни - Козовете на съдбата

То се обърна във въздуха и гърбът му се блъсна в прозореца. Сред трясък от счупено стъкло нещото излетя навън, като повлече със себе си по-голямата част от дограмата и завесите заедно с релсата.

Чух го как се сгромоляса три етажа по-долу. Когато се надигнах и погледнах натам, видях как то потръпна няколко пъти и замря върху бетонната площадка на задния двор, където двамата с Джулия често си бяхме пийвали среднощната биричка.

Отидох отново до Джулия и подържах ръката й. Тогава осъзнах, че съм бесен. Все някой стоеше зад това. Дали отново беше „З“? Това ли беше тазгодишният подарък за 30-ти април? Имах чувството, че е така, и ми се искаше да обработя „З“ по начина, по който току-що бях наредил онова създание. Все трябваше да има някаква причина за всичко. Трябваше да има нещо, за което да се захвана.

Изправих се, отидох до спалнята, взех едно одеало и покрих Джулия. Докато претърсвах апартамента, механично изтрих отпечатъците по изтръгнатата брава.

Открих ги на полицата над камината, между часовника и цял куп книжлета на тема окултизъм. В мига, в който ги докоснах и усетих студенината им, разбрах, че работата е дори по-сериозна, отколкото си бях помислил. Вероятно бе имала предвид именно тях, когато казваше, че нещо ми принадлежало и че съм имал нужда от него. Само дето те не бяха мои, въпреки че докато ги разглеждах, ми се сториха познати в някои отношения, но и непознати в други. Това бяха Карти, макар никога досега да не бях виждал подобни.

Не бяха пълно тесте. Всъщност само няколко карти, при това странни. Щом чух сирените, бързо ги пуснах в страничния си джоб. По-късно щях да умувам по въпроса.

Взех стълбите на един дъх и изскочих през задната врата, без да срещна никого. Звярът все още лежеше там, където бе паднал, и всички махленски кучета тъкмо го обсаждаха. Прескачах огради, тъпках цветни лехи, пресичах задни дворове, забързан към мястото, където бях паркирал.

Няколко минути по-късно вече бях на мили оттам, опитвайки се да залича от паметта си кървавите отпечатъци от лапи.

Карах без да спирам, по-далеч от залива, докато накрая стигнах до тихо място с много дървета наоколо. Спрях колата, излязох от нея и тръгнах пеш.

След като повървях доста, открих един малък, усамотен парк. Седнах на една пейка, извадих Картите и започнах да ги разглеждам. Няколко от тях ми се сториха познати, но останалите ме оставиха в пълно неведение. Загледах се твърде дълго в една от тях и тогава ми се стори, че започва да ме унася. Оставих ги. Стилът на рисунките ми беше непознат. Изглеждаха ужасно странно.

Припомних си историята за много известния токсиколог, който погълнал по невнимание отрова, срещу която нямало открито противодействие. Първият въпрос, който изникнал в съзнанието му, бил дали погълнатата доза е смъртоносна. Погледнал в книга по въпроса, писана от самия него преди години. Според нея дозата била смъртоносна. После проверил и в друга книга, писана от един също толкова прочут специалист. Там пък пишело, че за човек с неговото тегло е необходима доза, около два пъти по-голяма от погълнатата. И тъй, токсикологът седнал и зачакал с надеждата, че е допуснал грешка в изследванията си.

Почувствах се по същия начин, защото съм експерт в тази област. Мислех си, че познавам почерка на всеки, който би могъл да създаде нещо подобно. Взех една от картите, която ми въздействаше по някакъв особен, почти познат начин. На нея бе изобразена малка тревиста ивица, вдадена в тихо езеро, частичка от нещо ярко, блестящо и неописуемо някъде вдясно. Въздъхнах тежко над картата, като я замъглих за миг, и после почуках по повърхността й с върха на нокътя си. Тя звънна, подобно на стъклена камбанка, и трепна като жива. Вътре заплуваха и се заизвиваха сенки, а над пейзажа започна да спуска вечерен здрач. Прекарах ръка над нея и тя отново се промени — същото езеро и тревите, но през деня.

Много далечни. Времето вътре течеше по-бързо, отколкото в моето настояще. Интересно.

Докопах старата лула, с която от време на време си угаждам, напълних я, запалих тютюна, смукнах и се замислих. Картите работеха без грешка, не бяха имитация и макар да не разбирах за какво служат, за момента това не беше най-сериозната ми грижа.

Денят беше 30-ти април и за пореден път бях срещнал смъртта очи в очи. Трябваше да открия човека, кой-то си играеше с живота ми. „З“ отново бе насъскал срещу мен свой посредник. А нещото, което обезвредих, съвсем не беше обикновено куче. И тези Карти… Откъде се е сдобила с тях Джулия и защо е искала да ми ги даде? Картите и кучето говореха за сили, които надхвърляха тези на обикновен човек. През цялото време мислех, че съм обект на вниманието на някой откачен, с който бих могъл да се справя на почивки. Но събитията от тази сутрин въвеждаха съвсем ново ниво на трудност в ситуацията. Те говореха, че някъде ме очаква доста труден противник.