Мария Дуеняс - Нишките на съдбата

— Прекрасно име.

Мъжкият глас прозвуча точно зад гърба ми, толкова близо, че почти усетих дъха на притежателя му върху кожата си. Тръпка премина по гърба ми и аз се обърнах стреснато.

— Рамиро Арибас — каза той и ми протегна ръка. Реагирах със закъснение, може би защото не бях свикнала да ме поздравяват по толкова официален начин; може би защото още не се бях съвзела от въздействието на тази неочаквана поява.

Кой беше този мъж, откъде бе дошъл? Той самият се представи, докато очите му още бяха впити в моите.

— Аз съм управителят на магазина. Извинете ме, че не ви обслужих по-рано, но трябваше да се обадя по телефона.

„И ви наблюдавах през щорите, отделящи канцеларията от салона“, оставаше да каже. Не го направи, но даде да се разбере. Почувствах го интуитивно по погледа му, по решителния му глас; по факта, че се бе приближил първо до мен, а не до Игнасио, и бе задържал дълго ръката ми в своята. Дадох си сметка, че ме е наблюдавал, бе съзерцавал как обикалям из магазина му. Бе видял да се оглеждам в стъклените врати на шкафа; да оправям прическата си, да нагласям шевовете на дрехата си и да опъвам чорапите си нагоре към бедрата. От убежището на канцеларията си бе поглъщал с очи извивките на снагата ми и бавния ритъм на всяко от движенията ми. Бе ме претеглил, бе преценил формите на тялото ми и чертите на лицето ми. Бе ме разучавал с опитно око на човек, който добре знае какво харесва и е свикнал да постига целта си с бързината, която желанието му диктува. И реши да ми го докаже. Никога дотогава не бях забелязвала това в друг мъж, никога не се бях смятала за способна да събудя у някого такова плътско желание. Със същия първичен инстинкт, с който животните надушват храната или опасността, аз усетих с цялото си тяло, че Рамиро Арибас бе решил да ме завоюва.

— Това съпругът ви ли е? — попита той, като посочи Игнасио.

— Годеникът ми — пророних аз.

Може би си въобразих, но ми се стори, че на устните му се появи доволна усмивка.

— Чудесно. Моля, елате с мен.

Направи ми път и ръката му непринудено обгърна талията ми, сякаш цял живот бе чакала това. Поздрави любезно, изпрати продавача в канцеларията и пое случая с лекотата на човек, който с едно пляскане на ръце вдига гълъбите във въздуха; като фокусник с лъскава от брилянтин коса, с изсечени черти на лицето, с широка усмивка, силен врат и толкова внушително, толкова мъжествено и решително държане, че в сравнение с него горкия Игнасио изглеждаше като хлапак.

Казахме му, че искаме да купим машината, за да се науча да пиша на нея, и той похвали идеята, сякаш ставаше дума за някакво гениално хрумване. Пред Игнасио се показа като компетентен специалист — предостави му технически данни и предложи изгодни възможности за плащане. За мен беше нещо повече: разтърсване, магнит, неизбежност.

Останахме още малко, докато накрая направихме своя избор. През това време сигналите на Рамиро Арибас не престанаха нито за миг. Неочаквано докосване, шега, усмивка. Двусмислени фрази и погледи, които пронизваха като стрели цялото ми същество. Игнасио, погълнат от покупката и сляп за това, което се случваше пред очите му, накрая се спря на една портативна „Летера-35“ машина с бели заоблени клавиши, върху които буквите изглеждаха толкова елегантно, сякаш бяха гравирани с длето.

— Чудесен избор — заключи управителят, хвалейки благоразумието на Игнасио. Сякаш годеникът ми беше господар на волята си и той не го беше манипулирал умело, за да се спре на този модел. — Най-добрият избор за изящните пръсти на годеницата ви. Позволете да ги видя, госпожице.

Протегнах стеснително ръка. Преди това потърсих погледа на Игнасио, за да получа съгласието му, но не го срещнах: беше се съсредоточил отново върху механизма на машината. Рамиро Арибас погали бавно и дръзко, под носа на простодушния Игнасио, пръстите ми един по един, с чувственост, от която кожата ми настръхна, а краката ми затрепериха като листа, носени от летния вятър. Пусна ме едва когато Игнасио откъсна очи от „Летера-35“ и поискала узнае как трябва да се извърши плащането. Двамата се споразумяха да остави същия следобед депозит от петдесет процента от цената и да доплати останалата сума на следващия ден.

— Кога може да я вземем? — попита тогава Игнасио.

Рамиро Арибас погледна часовника.

— Момчето от склада изпълнява поръчки и няма да се върне днес. Опасявам се, че чак утре ще е възможно да донесем друга.

— А тази? Не може ли да вземем тази машина? — настоя Игнасио, копнеещ да приключи сделката възможно най-скоро. След като моделът вече бе избран, всичко останало му се струваше досадни формалности, които искаше да отхвърли по-бързо.