Мария Дуеняс - Нишките на съдбата

— В никакъв случай. Не мога да допусна госпожица Сира да използва машина, която вече е била пипана от други клиенти. Утре рано сутринта ще имаме нова, с калъф и съответна опаковка. Ако ми дадете адреса — обърна се той към мен, лично ще се погрижа да бъде доставена у вас предобед.

— Ние ще дойдем да я вземем — отсякох аз. Предчувствах, че този мъж е способен на всичко, и изтръпнах от ужас при мисълта, че би могъл да се яви пред майка ми и да пита за мен.

— Аз мога да дойда чак следобед, на работа съм — заяви Игнасио. Докато говореше, някакво невидимо въже сякаш бавно опаса шията му, готово да го задуши. Рамиро само трябваше леко да го дръпне.

— А вие, госпожице?

— Аз не работя — отвърнах, като избягвах да го гледам в очите.

— Тогава вие елате да платите — подхвърли той сякаш случайно.

Не намерих думи, за да му откажа, а Игнасио дори не заподозря към какво ни тласка това наглед невинно предложение. Рамиро Арибас ни изпрати до вратата и се сбогува сърдечно, сякаш бяхме най-добрите клиенти, които магазинът е имал в цялата си история.

С лявата ръка потупа годеника ми силно по гърба, с дясната стисна моята. И имаше думи за всеки от нас:

— Игнасио, направихте чудесен избор, като дойдохте в магазина на „Испано-Оливети“. Уверявам ви, че дълго време няма да забравите този ден. А вие, Сира, елате към единайсет. Ще ви чакам.

Цяла нощ се въртях в леглото, без да мога да заспя. Това беше лудост, от която все още имах време да избягам. Просто трябваше да реша да не ходя в магазина. Можех да остана вкъщи при майка ми, да й помогна да изтупа завивките и да лъсне пода с ленено масло: да поговоря със съседките на площада, после да отида до пазара Себада за стотина грама нахут или парче риба треска. Можех да изчакам Игнасио да се върне от министерството и да оправдая неизпълнението на ангажимента, който бях поела, с обикновена лъжа: имала съм главоболие, помислила съм, че ще завали. Можех да легна след обяда, да продължа да се преструвам с часове, че не ми е добре. Тогава Игнасио щеше да отиде сам, щеше да доплати на управителя, да вземе машината — и с това щеше да приключи всичко. Повече нямаше да чуем за Рамиро, никога нямаше да се срещнем отново с него. Постепенно името му щеше да се забрави и ние щяхме да продължим скромното си съществуване. Все едно че никога не бе галил пръстите ми с неприкрито желание; все едно че никога не ме бе изпивал с очи иззад щорите. Беше лесно, беше просто. И аз знаех това.

Знаех, но се престорих, че не го знам. На следващия ден изчаках майка ми да излезе, не исках да види как се глася: щеше да заподозре, че кроя нещо, като ме зърнеше наконтена толкова рано. Щом чух вратата да се затваря след нея, започнах бързо да се приготвям. Напълних един леген, за да се измия, напръсках се с лавандулова вода, нагорещих в печката машата за коса, изгладих единствената си копринена блуза и свалих чорапите си от телта, където ги бях окачила да се сушат през нощта. Бяха същите от предния ден — нямах други. Наложих си да се успокоя и ги обух внимателно, да не би от бързината да се пусне някоя бримка. И всяко от тези механични движения, повтаряни хиляди пъти преди, в този ден за пръв път имаше определен адресат, обект и цел: Рамиро Арибас. За него се облякох и се парфюмирах, за да ме види, за да усети мириса ми, за да ме докосне отново и да впие пак очите си в моите. За него реших да оставя лъскавата си коса разпусната до средата на гърба. За него пристегнах толкова силно колана на полата си, че почти не можех да дишам. За него — всичко само за него.

Прекосих улиците с твърда стъпка, отбягвайки настойчивите погледи и неприличните комплименти. Наложих си да не мисля — не поисках да преценявам значимостта на действията си, нито да гадая дали този път ще ме отведе пред прага на рая или директно в кланицата. Минах по „Костаниля де Сан Андрес“, прекосих площад „Лос Карос“ и по „Кава Баха“ се отправих към Пласа Майор. За двайсет минути бях на Пуерта дел Сол; за по-малко от половин час стигнах до магазина.

Рамиро ме чакаше. Веднага щом съзря силуета ми на вратата, прекъсна разговора, който водеше с един служител, и се отправи към изхода, като пътьом грабна шапката си и един шлифер. Когато дойде при мен, понечих да му кажа, че в джоба си нося парите, че Игнасио му праща поздрави, че може би още същия следобед ще започна да уча машинопис. Не ми остави време. Само се усмихна с цигара в устата, докосна талията ми и каза: „Да вървим“. И аз тръгнах с него.